— Нямам представа какво прави, за да си изкарва хляба. Аз го попитах…
— А сега кой е любопитен?
— Направих го заради теб. Той каза, че просто изучава човешката природа.
— Как само звучи. Това обяснява всичките тези вестници.
— Да, но с такъв красив и богат мъж за съсед, изглежда, че и пред мен ще бъдат поставени невъзможни стандарти.
— Не ставай смешен.
— И те не са от Аризона.
— Така ли?
— Казах му, че съм чул, че са от Аризона. Той изглеждаше толкова изненадан, че беше очевидно, че не са оттам. След това се засмя и попита дали има аризонски акцент.
— Знаеш ли, той все пак има някакъв акцент — каза замислено Лилиан. — На югозапад има много хора с испанско потекло, така че той пак може да е от Аризона. Сакаро може да е испанско име.
— На мен ми звучи като японско. Ела, те ни махат. О, боже мой, погледни какво са купили.
Всеки един от двамата Сакаро държеше по три клечки захарен памук — огромни топки от розова пяна. Памукът беше лепкав и се топеше бързо в устата.
Семейство Сакаро беше купило памук и за всеки един от семейство Райт, и те от любезност трябваше да приемат.
Те се спуснаха по централната алея, изпробваха късмета си на дартс, на някаква покер игра, където топките се търкаляха в едни дупки при събарянето на дървените цилиндри от поставките. Те се снимаха, записаха гласовете си на касета и провериха силата на ръцете си.
След това взеха малчуганите, които бяха изразходвали всичките си сили в задоволяване на прищевките си, и Сакаро веднага изпратиха своето дете към щанда със захарния памук. Томи спомена за огромното удоволствие, което би му доставил един хот-дог и Джордж му даде четвърт долар. Томи също се отдалечи.
— Честно казано — започна Джордж, — предпочитам да остана тук. Ако ги видя да ядат още захарен памук, ще позеленея и ще повърна на място. Ако всеки от тях не е изял по една дузина клечки захарен памук, аз самият ще изям толкова.
— Чудесно те разбирам, а в момента купуват и на детето.
— Аз предложих на Сакаро да хапнем по един хамбургер, а той само ме погледна мрачно и поклати глава. Не че хамбургерът е кой знае какво, но след толкова захарен памук, е направо пиршество.
— Знам. Аз предложих на госпожа Сакаро портокалов сок и по начина, но който подскочи и каза не, човек би си помислил, че съм й го плиснала в лицето. Според мен, досега не са били на такова място и се нуждаят от време, за да се приспособят към новите условия. Ще се наситят на захарен памук и следващите десет години няма да близнат такова нещо.
— Е, може би — те се запътиха към семейство Сакаро. — Виж, Лил, започва да се заоблачава.
Господин Сакаро беше сложил радиото на ухото си и гледаше напрегнато на запад.
— Охо — каза Джордж, — видял го е. Едно към петдесет, че ще иска да се прибираме.
И тримата Сакаро се нахвърлиха върху него, учтиви, но настоятелни. Те казаха, че съжаляват, че са прекарали чудесно, възхитително, че Райт ще трябва да им гостуват колкото се може по-скоро, но сега наистина ще трябва да се прибират. Изглеждаше, че ще има буря. Господин Сакаро се оплака, че всички прогнози уж предвиждали ясно време.
Джордж се опита да ги успокои.
— Трудно е да се предскаже местна буря, но дори и да има такава, а може и да няма, тя не ще продължи повече от половин час.
При тези думи малкият Сакаро почти се разплака, а ръката на госпожа Сакаро, държаща носна кърпичка, видимо потрепера.
— Хайде да се прибираме — примири се Джордж.
Пътят обратно изглеждаше много по-дълъг. Нямаше за какво да се говори. Радиото на господин Сакаро сега беше доста силно и той превключваше от станция на станция, като всеки път хващаше прогнозата за времето. Сега вече се споменаваха местни бури.
Момченцето каза, че барометърът пада, а госпожа Сакаро, подпряла брадичка върху дланта на едната си ръка, гледаше печално небето и помоли Джордж да кара по-бързо, ако е възможно.
— Наистина изглежда страшно, нали? — каза Лилиан любезно, опитвайки се да сподели чувствата на своите гости. Но след това Джордж я чу да продължава под нос: — Повярвайте ми!
Изви се вятър, който вдигаше прахоляка от сухия път, когато навлязоха в улицата, на която живееха, а листата зловещо шумяха. Проблесна светкавица.
— Ще успеем. Ще си бъдете вкъщи след две минути — каза Джордж.
Той спря пред входа, който водеше към огромния двор на Сакаро и слезе от колата, за да отвори задната врата. Той почувства как една капка падна върху него. Пристигнаха точно навреме.
Сакаро се измъкнаха от колата с напрегнати лица, промърмориха някакви благодарности и се запътиха към своя дом, тичайки отчаяно по дългата пътека.