— Твоят план ми се нрави, ефенди — рече Абдуллах, когато потеглихме. — При стрелянето моята работа не е съвсем сигурна, докато сега здравата ще угостя кучите синове с приклада на моята ясновидска кремъклийка.
Стигнахме незабелязано избраното от мен място. Там нищо не се бе променило. Мина известно време, докато покажа на всеки поотделно от хората си накъде да се насочи. После застанах зад рехавото място в храсталака, откъдето преди туй бях наблюдавал. Спътниците стояха, отправили очи към своите жертви, от лявата ми страна, където шубракът не бе труден за проникване. Когато видях, че всеки е готов, се изстрелях с един скок на поляната и се извърнах надясно. Два прикладни удара и Абд Асл и съгледвачът му бяха уредени.
Зад мен в буша като че зашумя буря — моите асакери ме последваха. На няколко крачки от двамата предводители седяха четирима мъже, които така се ужасиха от появата ми, че се кокореха неподвижно в мен. Проснах първия и втория. Третият вдигна ръка за отбрана, ала аз въпреки това го цапардосах. Четвъртият понечи да скочи, ала не свари. Опатках и него. Преднамерено бях удрял с широката страна на приклада, а не с ръба. Това само зашеметяваше, но не убиваше.
Шестима мъже — това бе моят дял и сега се заех със задачата да задържа евентуалните бегълци. Ето защо се обърнах към бойната арена, към която досега бях стоял с гръб, и насочих многозарядната карабина „Хенри“ в готовност за стрелба.
Изключителна беше картината, която ми се представи. Асакерите се бяха придържали стриктно към моите предписания. Те „работеха“ тихомълком и ефектът не закъсня. Точно това безмълвие увеличаваше страха на нападнатите. Те като че също бяха онемели. Само тук и там някой от противниците изкрещяваше или скачаше да побегне, което обаче на никого не се удаде.
Разбира се, повалянето на хора не е запленяващо събитие, но за едно обичащо битките око все пак би било радост да наблюдава асакерите. Най-чевръсто и ловко действаше Бен Нил. Според мен той простря шест или седем противника. От мига, в който изскочих от храста, до момента, когато видях да пада последния враг, надали бе минало и минута и половина, а от страна на неприятелите не бе последвал нито един изстрел или удар. Това бе последица от изненадата — една толкова пълна и вцепеняваща изненада, каквато никога не бях виждал.
Дори сега, когато имахме пред себе си съвършен успех, асакерите си оставаха безмълвни. Всички погледнаха към мен да разберат какво да правят.
— Вържете всички! — викнах им. — С ремъци, върви или парцали, нацепени от дрехите им. С мълчанието се свърши, можете да говорите.
Говорят! Как може при такова положение да се приказва на един африкански аскери за „говорене“! Да им бях казал: „можете да виете“, то подканата пак далеч не би се доближила до резултата, който сега ми се отдаде да чуя. От двадесетимата се изригна един направо свръхчовешки рев. Човек оставаше с впечатлението, че сто дявола ликуват с все гърло. При това не пропуснаха да изпълнят заповедта ми.
Аз се насочих най-напред към Абд Асл и неговия съгледвач. Те бяха разтворили устни и хъхреха. Вързах им ръцете отзад и краката наедно — имаше достатъчно с какво да се връзва. Всеки бедуин носи по време на езда върви със себе си, тъй като често са му необходими. Освен това всяка кеффийе (кърпа за глава) е снабдена с укал (шнур), с който се пристяга, а такъв укал е много полезна за връзване вещ.
Имаше врагове само полузашеметени. Те се разпознаваха по движенията и биваха най-напред подсигурявали. След най-много десет минути бяхме готови и можехме сега да тръгнем да преглеждаме дали един или друг не е пречукан. За жалост асакерите не бяха се отнасяли така снизходително като мен. Установи се за мое съжаление, че осем души са мъртви. Трима от тях тежаха на съвестта на Абдуллах. Той каза:
— Ефенди, моята ясновидска пушка изпълни своя дълг, защото от четиримата, които джаснах, само един-едничък ще се вдигне.
— Такова ли ти беше намерението?
— Да. Исках да пречукам и четворицата.
— Нали го бях забранил!
— Бива ли да допусна да ми се забранява да отмъстя за моето племе? Или да съм ти обещавал, че ще се подчиня на забраната ти? Аз видях в пясъка на Бир ес Серир да лежат нашите убити и сега упражних едно отмъщение, което е нищо в сравнение със случилото се там. Ти нямаш право да ми отнемаш полагаемото!
Предпочетох да не отговоря и се върнах при факира, който бе отворил очи и се озърташе ужасен. Дяллабът също се бе свестил и зяпаше наоколо шокиран като другия. Докато асакерите претърсваха пленниците и камилите за плячка — нещо, което не можех да им запретя — аз седнах до Абд Асл. Той затвори очи — дали от слабост, ярост, или срам, беше ми все едно.