Ездачите ги подкараха. Шедид им викна няколко думи, следствие на което хората ни поздравиха с голямо смирение. Ездачите слязоха, погрижиха се първо за животните и после отведоха с въжето и пленниците до водата, за да се напият и те. Сетне, без да бъдат развързани, трябваше да налягат в наша близост. Те се подчиниха по начин, от който бе видно, че са се помирили със съдбата си.
Направи ми впечатление, че между пленниците и техните придружители не можеше да се открие разлика в облика. Те, изглежда, принадлежаха към един и същи народ и племе. Цветът им не беше черен, а тъмнокафяв, брадите им бяха редки, косите не къдрави, а прави. Предводителят натовари петима от хората си със специалната задача да бдят за пленниците и каза на останалите:
— Отворете си зъркелите, люде, и вижте тези двама мъже тук, чиито молитви са в състояние да ви открият небесата! Тук седи прославеният мюдюр на Джарабуб, който е върховен глава на сенусите и е живял в една къща със сихди Сенуси, а до него съглеждате един благочестив младеж, споходен независимо от младостта си от дарованието да разгласява чистото учение на Корана. Поклонете се пред тях и да не ви скимне да им додявате с необмислени приказки!
Последното предупреждение можеше с други думи да гласи също: „Бъдете умни и предпазливи и не се издавайте с необмислени приказки, че сме лоши хора!“ Те кръстосаха ръце на гърдите и се поклониха кажи-речи доземи. След това насядаха толкова близо до нас, че макар и да не ни досаждаха, можеха да слушат всичко, което си говорехме. Наизвадиха провизиите си от торбите да похапнат, ала пленниците не получиха нищо. По тоя повод запитах Шедид:
— Не мислиш ли, че и другите са гладни?
— Това какво ме е грижа? — отвърна той. — Те получават веднъж на ден храна и вода. Сега нека спят. Те са рекик и днес получиха повече от очакваното, защото тук пиха.
— Вода от езерото, докато вие си наляхте от меховете!
— За рекика водата си е вода. Ако не им е вкусна, аз не мога да я променя.
— Значи са роби. Откъде си ги купил?
— Купил? О, мюдюр, колко са неопитни светците, дето познават иначе всички небеса, в земните работи! Един такалех никога не купува рекик, а си го създава.
— Значи тези хора са от твоето племе?
— Разбира се.
— Какво са сторили, че сте ги превърнали в рекик?
— Сторили? Всъщност нищо. Мекът се нуждае от пари, затова ги продава.
— Всички, които не му се подчиняват или по някаква друга причина вече не му допадат. Всеки баща може да продава децата си, всеки мъж — жените си, и всеки властник — тези, над които заповядва.
— Какво би казал, ако мекът продаде и теб?
— Ще трябва да се подчиня. — Но тихо, така че само аз да го чуя, прибави: — Не бих го допуснал, направо ще го удуша!
Обстоятелството, че такалехът ме считаше за светец, не му попречи да ми довери това признание. Или дори един глава на сенусите значеше за него по-малко, отколкото бе твърдял преди малко, или за него изобщо нямаше нищо свято. Че второто бе случаят, си пролича веднага.
— Ти също ли си продавал рекик? — попитах го аз.
— Доста често. Даже и сред тези тук има от моя страна една жена и две дъщери.
— Защо ги продаваш?
— Защото си взех друга жена, а и защото е по-добре да ти платят дъщерите, отколкото да ги хрантутиш.
Шедид го каза с такава безчувственост и с такъв тон, сякаш с думите си изричаше не само своя собствен възглед, ами и този на всички хора.
— Те доброволно ли ти се подчиниха? — осведомих се аз.
— Какво биха могли да сторят? Умоляваха и плачеха, но какво означават сълзите на една жена? Жената няма душа и ето защо не може да отиде и на небето.
— Накъде водиш робите?
— Към Фашода при… при един мъж, който редовно купува моя рекик.
Той бе поискал да им даде друг отговор, вероятно точна информация, ала се бе прекъснал. Това означаваше, че не ми се доверява изцяло.
— Често ли ходиш във Фашода? — продължих да питам.
— Тръгвам на всеки шест месеца, за да продавам рекик. Ами твоят път накъде води, о, мюдюр?
— Най-напред към Макхадат ел Келб, където ще се прехвърля през Бели Нил, за да навестя народа на Дар Ел-Фунги, на които искам да проповядвам.
— Възнамеряваш ли да отидеш и до Фашода?
— Засега не, може би по-късно.
Слънцето бе докоснало линията на хоризонта, значи бе дошло времето на Могреб. Всички, също свързаните един за друг пленници, застанаха на колене и впериха очи в мен. Защото най-знатният винаги изрича молитвата, а другите се обаждат само на определени места. Аз вече често се бях молил с мохамедани, но тихомълком и не на Аллах и Пророка. Само че сега да показвам на толкова много хора разните там поклони и да изричам Фатиха, предписаните от корана аети, приветствието към Мохамед и Архангела, беше невъзможно, защото щеше да е грях. От затруднението ме избави Бен Нил.