Луната вече се бе спуснала ниско и дърветата хвърляха сенките си върху бивака, което ми беше много полезно. Такалехите бяха поставили един страж — навярно само заради робите, защото той крачеше там, където лежаха, бавно нагоре-надолу. Не го виждах, наистина, но чувах тихите му стъпки. Преди да предприема нещо, трябваше точно да се ориентирам. Ето защо запълзях около лагера в дъга. Заварих всичко така, както го бях напуснал. Пленниците лежаха на старото си място, другите — също. За да стигна до този, когото смятах за Хафид Сихар, трябваше да обезвредя пазача. Седлата бяха отрупани на два купа един до друг. Част от камилите лежаха, преживяйки, други стояха със спънати предни крака край водата, пощипвайки от храстите и тревата. Върнах се да доведа Бен Нил. Той запълзя близо до мен, което беше препоръчително при неговата липса на опит. После трябваше да заобиколи бивака и да ме чака от другата страна, където се намираха камилите. Набелязах му едно дърво, зад чието стебло трябваше да се скрие. После запълзях отново към пленниците.
Когато ме деляха само десет крачки от тях, спрях и се ослушах. Като че всички спяха, което не бе за чудене, тъй като зле хранени и без достатъчно вода бяха вървели през деня в слънчевия пек. Нищо не се помръдваше и само стражът крачеше все още напред-назад. Той се движеше все по една линия. Приближих се, доколкото бе възможно, пропуснах мъжа да мине, скочих после, склещих го изотзад за гърлото с лявата ръка и му стоварих десния пестник върху слепоочието. Той разпери ръце и се свлече. Никакъв фрапиращ шум не се бе доловил. Пазачът беше в безсъзнание. Вдигнах го и го понесох към Бен Нил, който трябваше да го пази. Когато минавах по едно осветено от луната място, светлината падна за миг върху лицето му и за свое учудване видях, че това не беше такалех, а Амр, арабинът баггара, вестоносецът на Ибн Асл до Шедид. Това ми беше приятно по няколко причини.
— Кого носиш? — попита тихо Бен Нил, когато стигнах при него. — Хафид Сихар?
— Не. Това е баггарът, когото такалехите са оставили като пазач.
— Амр беше лош спрямо нас и трябва да бъде накаран за замлъкне. Да го наръгам ли?
— Не. Ще го вземем с нас. Той е съюзник на Ибн Асл. Като го предадем на Рейс Ефендина, ние ще изпълним своя дълг.
— Ако го наръгаме, ще изпълним къде-къде по-добре дълга си.
— Тогава обаче Шедид лесно ще може да си каже кой е бил тук. А като вземем Амр със себе си, той ще попадне под подозрението, че е освободил Хафид Сихар и е офейкал после с него.
— Това е вярно, ефенди. Но в такъв случай ще трябва да имаме баш неговото седло и баш неговата камила!
— Не е наложително. Колкото по-добри са камилите и седлата, които ще вземем, толкова по-голямо ще е подозрението към него. Ще се приеме, че преднамерено е сменил малоценната си собственост срещу по-добра. Остави ме само да действам! Можем да не бързаме, защото такалехите спят здраво.
Вързахме Амр и му тикнахме един парцал в устата. После аз запълзях обратно към пленниците. Хафид Сихар, когото търсех, беше предният на въжето — едно обстоятелство, много благоприятно за мен. Бях запомнил точно мястото, където лежеше, и го намерих лесно. Пленниците лежаха, все още вързани за въжето, в кръг. Спяха като мъртви. Само един не спеше — този, когото търсех. Когато го докоснах леко с пръст, той прошепна:
— Ефенди, ти ли си?
— Да.
— Аллах! Очаквах те. Сърцето ми лупаше от безпокойство да не би пък да не си този, от когото можех да очаквам спасение.
Кръгът на пленниците беше сформиран така, че те лежаха с главите навън. Понеже аз се намирах извън този пръстен и лежах с глава зад темето му, той не можеше да ме види.
Приповдигнах тялото си, надвесих лице над неговото и му нашепнах:
— Как се казваш?
— Хафид Сихар от Маабдех.
— Как се казва брат ти?
— Бен Васак.
— Тогава ти наистина, си този, когото търсим. Предавам ти поздрави от своя брат!
— О, небеса, о, Аллах! Какво иска…
— Тихо! Не толкова шумно! Спят ли съседите ти?
— Толкова здраво, колкото може само да се желае.
— Лежи си тогава мирно. Аз ще действам.
Изследвах с опипващи пръсти по какъв начин беше вързан Хафид и пристегнат към въжето. Последваха няколко среза с ножа и той беше освободен, но не още свободен. В случай че опиташе да се изправи, лесно можеше да-разбуди някой от съседите си. Хванах го за ръцете и го издърпах предпазливо от кръга, така че не се блъсна нито надясно, нито наляво. После той запълзя след мен към Бен Нил. Там поиска да се впусне в благодарности, но аз го прекъснах.