— Аха, така си и мислех! Когато брат ти ми разправи за него, някои неща не ми се видяха особено чисти. Баряд носи, наистина, прозвището Ел Амин, Честния, но на мен не ми се стори много честен. Той претендирал да ти е наброил тези толкова много пари, като твърдял обаче, че оттам нататък не знае нищо повече за теб. Това не ми изглеждаше възможно. Аз си поставих за цел да наблюдавам тайно този човек и да го подпитам, без да се усети. За съжаление моите пътни преживелици ме изтласкаха толкова далеч от тоя план, че още не съм ходил в Хартум.
— И то за мой късмет! Ако не беше ни срещнал днес, никога вече нямаше да видя свободата си.
— Предположението ти може би е все пак погрешно. Ибн Асл е работел, в дюкяна на Баряд ел Амин. Като чух това, аз веднага си казах, че при него най-сигурно ще науча местонахождението или съдбата ти. После се добавиха и други причини, налагащи да преследвам и сложа ръка на този човек. Това рано или късно щеше да ми се удаде и сетне той непременно щеше да признае какво е станало с теб.
— Въпреки това аз възхвалявам Аллах, че още сега мога лично да ти разправям тези неща. Никога нямаше да повярвам, че ще ме сполети такава беда, и наистина не зная с какво съм го заслужил.
— Не говори така! Всички хора, включително ти и аз, сме грешници, които живеят само по милостта и благоволението на Аллах. Всяко събитие, наричано от нас „нещастие“, ние предостатъчно сме си заслужили и все пак Аллах отрежда това нещастие, ако сме допуснали да ни въздейства по правилен начин, да се превърне за нас в изцеление и благословия. Та не приказвай значи за заслужаване! Това е било едно изпитание, изпратено от Аллах, за да пречисти може би твоето сърце, да насочи мислите ти навътре и нагоре.
Хафид Сихар не отговори. Възникна продължителна пауза. После той улови ръката ми и я стисна няколко пъти сърдечно.
— Ефенди, твоите слова нацелиха вярното. В злочестината си аз се гневях на Аллах, проклинах живота и пустосвах човечеството. Сегиз-тогиз ме спохождаха по-добри, по-светли мисли, ала аз заключвах за тях дверите на моето сърце. Сега обаче, когато отново стъпих в живота и душевността ми потръпва от блаженство, когато ти говориш за пречистване и посока на мисленето навътре и нагоре, ме озарява като някоя ярка светкавица сияйното разбиране, че имаш право. Кой и какъв съм бил преди, ще ти разкажа по-късно. Днес аз из един път, без и предчувствие да съм имал, станах сякаш нов човек. Да, не съм страдал напразно. Аллах да бъде възславен за това!
— Искрено се радвам да чуя такива думи от твоята уста. Ти си изгубил месеци и години от твоя живот, ала в замяна си придобил душевни съкровища, чиято стойност не е преходна като времето. А онова, което ти е било взето като имущество, се надявам, по-късно да мога да ти върна.
— Ти? — попита египтянинът удивено. — Толкова ли си богат, ефенди?
— О, не, аз по-скоро съм беден. Но зная, че Ибн Асл носи със себе си много пари. Пипна ли го преди да ги е изхарчил, ще бъде принуден да обезщети загубите на теб и брат ти.
— За тая цел не е потребен Ибн Асл. Той не ми е така в кърпа вързан като Баряд ел Амин.
— Значи и оня се е облажил от престъплението?
— Ами как! Баряд беше беден, но честен. Брат ми знаеше това и му даде парите, нужни за основаването на търговска къща в Хартум. По-късно той зае на Баряд една още по-голяма сума, за да разшири търговията си. Когато дойде времето тези суми да бъдат върнати, аз заминах за Хартум да ги прибера. Отидох при Баряд ел Амин. Той беше станал друг. Беше взел в дюкяна си помощник, който се казваше Ибн Асл и му бе обърнал внимание върху високата доходност от лова на роби. Блазнеха го богатствата, добивани по този път, алчността се бе наместила в неговото сърце. Само че за лова на роби, ако трябва да бъде печелившо задвижен, се изискват много пари. Наброеше ли ми Баряд дължимото, нямаше да му останат достатъчно. Тогава Шейтана му нашепна: Не давай парите на Хафид, или още по-добре, дай му ги, поискай разписка и сетне си ги вземи обратно! Той се вслуша в шейтанския глас. Аз бях радушно приет, получих парите и потвърдих получаването. После живях още няколко дни при него. В деня преди заминаването се сбогувах с другите познати от Хартум, защото дахабийето, с което възнамерявах да пътувам надолу по Нил, щеше да отплава още призори. Легнах си рано да спя и се събудих от един удар по главата, ала тутакси изгубих съзнание. Когато се свестих, почувствах под себе си клатещо движение. В някой кораб ли лежах? Не, защото по тоя начин се полюлява една малка ладия, но не и кораб. Отворих очи. Беше тъмно. Поисках да се изправя, да се раздвижа, ала бях вързан. Викнах тогава високо за помощ, но чух само един заплашителен глас недалеч от мен да казва, че ще ям пердаха, ако не си кротувам.