На заспиване ми бе хрумнала една идея, която сега се заех да реализирам. Желаех да подслушам такалехите, за да знам какво мога да очаквам от тях. По суша това беше, макар и не невъзможно, то все пак извънредно опасно, значи тая работа трябваше да стане по вода. Но как? Даже да имаше налице някоя лодка, нямаше да можем да си послужим с нея. Трябваше значи да се спра на сал, но такъв, който да не привлича погледите върху себе си. Той трябваше да има естествена форма. Реших да построя един малък плаващ остров, което не беше трудно, защото материал за целта имаше повече от достатъчно. За да си го подбера, отидох с Бен Нил до водата.
Там видях да стърчат четинесто-власатите леторасли и перести листа на многобройни храсти амбаг. Този амбаг дава отличен градивен материал за салове. Дървото е толкова леко, че сал, издържащ трима мъже, лесно може да бъде носен от сам човек. Тъй като с времето водата прониква в гъбестата сърцевина и довежда сала до потъване, едно такова превозно средство не е пригодно за дълго плаване. За по-къси разстояния или за моята цел не бих и могъл да намеря нещо по-подходящо. За амбага е свойствено освен това, че винаги съпътства папируса.
Редом с тях растеше жилавия треволяк Andropogon giganteus и също Hibiscus cannabinus, създадени сякаш да свържат четириметровите стебла на амбага. За да придадем на сала „островен“ вид, ние го гарнирахме околовръст с високи снопчета ом суфах. Няколко здрави клона, по които вързахме тръстика, щяха да ни служат като гребла. Работата беше толкова лесна и така ни спореше, че я свършихме и спуснахме сала във водата още преди да е настъпил напълно денят. Плавателният съд носеше мен и Бен Нил с лекота. Хафид Сихар трябваше да остане при камилите и баггара.
По развиделяване можех за моя радост да се убедя, че тревата по дирята ни отново се е изправила. Мястото, на което бяхме спали, беше добре скрито от храсти и ето как можех да храня увереността, че такалехите, даже и умишлено да почнеха да ни търсят, биха ни намерили само при някое неблагоприятно за нас обстоятелство.
Качихме се на сала и загребахме толкова бавно, че изглеждаше, като да се носи само под утринния вятър. Който не го наблюдаваше внимателно, нямаше и да забележи, че се движи. Греблата също не се виждаха, понеже, така бяхме скрепили снопчетата ом суфах, че да скриват дървесата.
Такалехите, изглежда, бяха поспалива компания. Ние все повече и повече приближавахме бивака им, а от тях така и не се чуваше нищо. Беше вече светло. Въпреки това се осмелихме да гребем до края на езерото, където рязко стесняващият се кор образуваше Брода на сянката. Там пристанахме. Ако слезехме тук, можехме с шейсет крачки да достигнем бивака и при все това наоколо беше толкова тихо, изключвайки разните животински гласове, сякаш тук нямаше жив човек. Занадничахме между връзките тръстика — напразно, не се виждаше никой. Тъкмо се канех да се изправя, за да добия по-добър обзор, и ето че из един път стана шумно и оживено. Чух един глас да вика:
— Събудете се, сънливци, събудете се! Случило се е нещастие!
Последваха няколко мига тишина и сетне безредна гълчава от много гласове. Мъже се разтърчаха във всички посоки, връщаха се, викаха, кряскаха, проклинаха и отговаряха. Трудно беше да се отличи ясно какво казваха отделните. Успях да схвана само, че са установили бягството на Хафид Сихар и забелязали липсата на баггара и трите камили. Всеки изглежда имаше свое мнение по въпроса. Гюрултията можеше да се оприличи най-добре с врабешки сбор, на който главният врабец, сиреч Шедид, сложи край, като извика с гръмотевичен глас:
— Тихо, спокойно, кречетала! Не дрънкайте дивотии, ами нека разследваме този странен случай с проницателност и на спокойствие.
Е, бях любопитен до какъв резултат ще доведе проницателността на тези хора. Баггара беше изфирясал. Викаха по него, но той не отговаряше. Хафид Сихар също се беше продънил. Трите камили бяха изчезнали, хората не ги намериха. Тъй като по едно и също време бе открита липсата на двамата мъже и трите животни, то се утвърди мнението, че те и по едно и също време вкупом са се отдалечили. Но тъй като камилите не отвличаха хора, а обикновено бе обратен случаят, прие се и тук, че камилите са били откарани от двамата мъже. Единият от тях бе свободен, другият — пленен, вързан. Пленникът нямаше как да е офейкал без подкрепата на другия, следователно баггарът е развързал Хафид Сихар, за да го освободи и отведем помощта на камилите.