— Да, о, господарю.
— Е, аз съм негов приятел и залових този баггара, за да го отведа при него във Фашода. Така че можеш да бъдеш спокоен и да говориш открито с мен. От кой край идвахте и накъде искахте да отидете?
— Бяхме в Дар Фамака, където продадохме всичките си стоки и получихме за тях тхибур. После минахме през Бели Нил, за да яздим към Гояк на Бахр ел Араб, където искахме да разменим тхибура за щраусови пера, а тях пък щяхме после да откараме в Хартум. Очакваше ни със сигурност една голяма печалба, ако такалехите не ни бяха ограбили тук. Сега аз съм победен от когото и да е било. Аллах да ги прокълне!
Споменатият тхибур е злато, което се добива в назованата от него област под формата на зърна или като прах в малки люспици от наносната почва. Този тхибур служи там почти като единствено средство за размяна, така че търсените иначе навсякъде талери с лика на Мария Тереза там са малко популярни. За по-добро манипулиране той бива стапян в халки или в малки количества завиван и връзван в парченца плат или кожа като разменна монета.
— Предполагам, че такалехите не са се отнесли още от самото начало враждебна с вас? — попитах аз.
— Изпърво бяха даже много любезни — поясни Синан. — Когато се натъкнахме на тях, предводителят остави кервана да продължи, додето не можехме вече да го виждаме, а сам той остана с още четирима други, за да ни подпита. Той го стори по такъв начин, че не бе възможно да изпитаме недоверие, и после ни позволи да се присъединим към него. Тръгнахме след кервана. Когато стигнахме до това място, аз бях повален внезапно с удар. Останалото вече знаеш.
— Ти спомена ли за тхибура, който сте имали у себе си?
— Да. Те попитаха с какво се каним да заплатим щраусовите пера и тогава трябваше да кажа за златния прах!
— Не е бивало да го правиш. Виждаш какви плодове ти донесе тази доверчивост. Петимата такалехи са били обхванати от алчност по златния прах и за да не се налага да го делят с другарите си, са оставили кервана да излезе от границите на видимостта и са се нахвърлили после върху вас. По същата причина са ви оставили всичко друго. Ако ви бяха ограбили изцяло, грабежът щеше да ги издаде и те трябваше да го поделят с другите. Ето защо не са взели и магаретата, ами са ги натирили, както виждам от следите.
— Имаш право, о, господарю. Ами сега какво ще правим? Трябва да тръгнем след убийците. Аз искам да им отмъстя и да им отнема заграбеното.
— Ти ще получиш каквото ви е било задигнато, обещавам ти го. За тая цел обаче не е нужно нито преследването на кервана, нито битката с него. Да не би да си мислиш, че в твоето състояние си способен да излезеш насреща на такалехите? Сега ще потърся магаретата ви и после ти ще се присъединиш към нас.
— Вие накъде яздите?
— Към Фашода, както вече преди малко ти казах. Такалехите също възнамеряват да отидат нататък и понеже имат пешеходци при себе си, ние ще бъдем там преди тях и те още с пристигането си ще бъдат посрещнати от полицията на мюдюра.
Следите на магаретата водеха все направо в простора, бяха търчали едно подир друго. След четвърт час ги намерих със седлата на гърба да пощипват рехава тревица. Яхнах едното, за да яздя обратно. Другите две ме последваха доброволно, без да е необходимо да ги водя.
Погребахме двамата мъртъвци толкова добре, колкото ни бе възможно. После раненият беше наместен на камилата, която носеше меховете с водата, и ние продължихме пътя си. Подтичващите след нас в тръс магарета бяха свободни и можеха лесно да ни следват.
14. При Бащата на петстотинте
Намирахме се на приблизително тридесет географски мили отдалеченост от Фашода. Ако бях само с Бен Нил, щяхме да изминем разстоянието в една темпова езда за два дни, ала при настоящите условия това не бе възможно. Хафид Сихар дълго време бе престоял под земята в медните рудници. За вървенето е бил достатъчно силен. Оказа се обаче че бързата езда и клатушкането върху гърба на камилата го изтощава повече, отколкото бе очаквал. Синан постоянно охлаждаше главата си с вода, ала я чувстваше така болезнено при всяка крачка на ездитното си животно, че бяхме принудени да намалим досегашната бързина. Вече не следвахме дирята на такалехите.
Придържахме се повече източно, изпреварихме ги още в хода на първия предиобед и в утрото на четвъртия ден стигнахме до Фашода. Селището всъщност не е нищо повече от едно село от колиби, ала поради оградените със зидове правителствени постройки — казармата и жилището на мюдюра, отвън изглежда доста представително. Но доброто впечатление изчезва веднага щом човек стъпи веднъж в селището.
По зидовете са наместени топове и нощем стоят многобройни стражи — една предпазна мярка, която заради размирните шиллуки не е съвсем излишна.