— Всеки човек си има своите маниери и начин на поведение и трябва да бъде приеман съобразно тях, о, мюдюр.
— Значи аз сигурно трябва да приемам и слугите си съобразно техните маниери и начин на поведение? Аллах да се смили! С това не бих отишъл твърде далеч! Вие християните сте странни хора, но аз ще те приема такъв, какъвто си, а именно много храбър и много груб. Да седнем!
Аз се ухилих в себе си. От него, въплътената грубост, да бъда окачествен като грубиян! Седнахме. Той измъкна кутия кибрит и една кожена табакера, пълна с цигари, запали си една, без да ми предложи, издуха доволно дима през носа, сложи цигарите и кибрита до себе си за по-нататъшна удобна употреба и поде:
— Значи ти си слуга на Рейс Ефендина. Къде и как всъщност си се запознал с него?
— Дали аз съм се запознал с него, или той се е запознал с мен, в това има разлика, с която сега няма да се занимаваме. Но се лъжеш, ако си мислиш, че съм негов слуга.
— Е, да де, той те нарича в писмото си приятел, ала аз ги знам тези неща. Това е само проформа и си върви с препоръката. Ти си куражлив, даже безразсъдно дързък мъж, също не изглежда да си будала, ама като християнин все пак никога не можеш да станеш приятел на един мюсюлманин.
— Защо не? Ако уважавам и обичам даден човек дотолкова, че да го сметна достоен за моето приятелство, обстоятелството, че е мюсюлманин, няма да ми попречи да му го предложа.
— Я гледай! — възкликна удивено Али ефенди. — Значи ти, ти си му го предложил, а не той на теб?
— От кого е излязла първата дума, няма значение. Достатъчно е, че ние именно сме истински приятели. Ако не ти се вярва, е, все ми е тая.
— Как? Безразлично ти е дали мюдюрът на Фашода ти хваща вяра, или не? Такъв човек още не съм срещал!
— В моето отечество има една пословица, която гласи: „Каквото викнало, такова откликнало.“ Аз обичам да я съблюдавам.
— Това е прекалено, направо прекалено. Чуй, ако ми го беше казал някой друг, в името на Аллах, щях да наредя на място да му наброят петстотин парцала!
— Да, това ти е обичайната мяра и затова са те нарекли Абу Хамсах Миах. Но аз съм подсигурен срещу този дар.
— Подсигурен? Хич не го вярвай! Ако поискам кой или какво би могло да ме възпре да ти друсна петстотинте?
— Моето поданство и моят консул.
— Пет пари не давам за тях.
— Е, тогава това тук. За него сигурно няма да речеш така.
При тези думи тикнах така плътно юмрук под носа на грубия чиновник, че оня отдръпна чевръсто лице.
— Кара Бен Немзи, да не би да се каниш да удряш?
— Не, докато и ти именно не поискаш да удряш. Сега стига вече сме се майтапили, я нека поговорим за по-належащи неща. Ние сме…
— Кой тук има право да заповядва за какво ще се говори, ти или аз?
— Аз, защото ти си при мен. Ако не ти е по мерак да се съобразяваш с мен, можеш да си ходиш. И без теб ще си вървя по света и по тази местност.
Тук мюдюрът ме погледна, не, буквално се опули в мен и захвърли фаса.
— Аллах е велик, не, той е по-велик, не, той е най-велик! Ама ти си най-големият грубиян, който съм срещал! Какво блаженство да можех да ти отредя петстотинте! Но мисля, че и до там ще стигна!
— И аз се надявам на това, за да мога именно да ти докажа че куршумът ми ще ти прониже мозъка, преди още да си съумял да изречеш напълно въпросната заповед.
— Да те изплюска Шейтана макар! Струва ми се, че с теб човек най-добре ще се спогоди, ако бъде учтив.
Али ефенди си запали отново цигара.
— Тогава постави началото — ухилих се аз, — като разрешиш и аз да изпафкам една цигара.
Аз се пресегнах, взех си една и я палнах. Виждайки, че оня се кани да кипне, прибавих:
— Това беше твой дълг още преди малко, когато запали първата. Ти го пропусна, а пък мен назидаваш да бъда учтив. Какво да мисля за теб? На мен ми е все едно дали ще се отнасяш с мен грубо, или любезно. Аз не се каня да измоля от теб ни най-малката услуга. По-скоро идвам да ти помогна да изпълниш своя дълг. Всекиму дължимото, това е законът на пустинята: Живот за живот, кръв за кръв… грубост за грубост. Опознаеш ли ме, другояче ще мислиш за мен. Ти даже ми отказа ръката си. Аз съм разговарял с къде по-високопоставени мъже и те винаги са се отнасяли учтиво с мен.
Мюдюрът захвърли отново едва запалената цигара и поиска да избухне ядовито, но се овладя. Гневните бръчки по челото му се изгладиха и погледът му стана по-мек. После гневът внезапно се върна. Той метна един вбесен поглед наоколо, посочи лежащия на земята Амр ел Макашеф и се обърна грубо към него:
— Виждам, че си вързан. Ти ли си баггара, който занесъл на такалехите хабера на Ибн Асл?
— Да — призна запитаният.