— Ибн Мулай? До този миг той притежаваше моето доверие. Наистина ли мислиш, че познава Ибн Асл?
— Убеден съм в това.
— Тогава, тогава той също ще получи своите петстотин…
Али ефенди спря по средата. Беше го споходила някаква мисъл. Той я проследи и после продължи:
— Той значи, той е получателят на писмото! Ето защо значи напусто напрягах и троших главата си! Кара Бен Немзи ефенди, почти съм готов да повярвам, че имаш право, и че съм дарил с доверието си един недостойник.
— Аз съм твърдо убеден, че Ибн Мулай е съюзник на ловците на роби.
— Това действително е много вероятно, защото местата в писмото, които ми бяха неясни, пасват единствено на него, както сега проумявам.
— Бива ли да узная за какво писмо говориш?
— Да. Даже е наложително да го знаеш. Моите хора хванали вчера горе при серибата Брингхи един негър нуехр, който им се сторил подозрителен. Когато го претърсили, намерили в кичура му едно писмо. Мъжът се отскубнал и поискал да избяга. Тогава те го застреляли. Тази заран ми донесоха писмото. То е от серибата Алиаб, която лежи горе край Рохл. Получателят трябвало да го прочете и предаде на Ибн Асл.
— Виж ти! Тая сериба на Ибн Асл ли принадлежи?
— Това не зная, защото едва от скоро се намирам тук.
— Почти съм склонен да го допусна. Мога ли да видя хартията?
— Да, естествено! И, ефенди, тук ми хрумва една идея, една скъпоценна идея! Арнаутът трябва да получи писмото.
— Съвсем правилно! По тоя начин най-лесно ще го изобличим. Но кой ще му занесе писаницата?
— Ти.
— Аз? Засега още не бива да се весвам пред сангака и изобщо във Фашода.
— Защо не? Мъжете, от които искаш да се криеш, още не са тук!
— Ами ако някой тайно дойде и си тръгне?
— Това е невъзможно. По бреговете ден и нощ стоят стражи. Ти ще се представиш за пратеник от серибата Алиаб и когато Ибн Мулай получи писмото, ще е уличен, а сетне ще разпоредя да го налагат, докато признае всичко, и така ще научим как можем да заловим другите.
— Но аз не съм негър. И даже и да се вапсам, чертите ще ме издадат, че не принадлежа към нуехр. Пратеникът споменат ли е в писмото?
— С нито дума.
— В такъв случай работата може би е осъществима. Но, чини ми се, ще е по-добре писмото да бъде доставено от някой друг, само че благонадежден мъж.
— А аз не мога да натоваря никого другиго освен теб. Първо, работата е толкова опасна, че само един смелчага е в състояние да я изпълни, и второ, все пак не се касае само да се връчи писмото, но и арнаутът да бъде ловко подпитан за пратеника. Само ти единствено можеш да се справиш с това.
Нямаше да се съглася с този план. Той ми се струваше не само нецелесъобразен, ами даже опасен, и по-късно се оказа, че действително си е такъв. Но мюдюрът ме беше спечелил, още преди да съм го видял, със своята любов към справедливостта, а фактът, че толкова бързо след неприязненото приветствие ми гласува едно такова доверие, ме поласка. Милата, празна суета помъти погледа ми и аз се захванах за една работа, дето хич не беше за проваляне, тъкмо откъм страната, от която имах всичката вероятност да я проваля. Само „аз единствено“ можех да се справя с нея! Не бях ли в случая длъжен и на Али ефенди, и на себе си да докажа, че той не се мами в мен?
— Добре, ще се нагърбя — заявих. Къде и кога мога да получа писмото?
— Където и когато поискаш.
— Къде живее арнаутът?
— Ибн Мулай обитава една цяла къща до казармата. Ти ли ще дойдеш да вземеш писмото, или аз да ти го изпратя?
— Няма да дойда. Аз не бива да се мяркам през деня в селището, значи мога да пристигна едва след спускане на мрака, а ако ще трябва тепърва и при теб да идвам, ще изгубя време, което другояче мога да употребя. Но и няма да ми го изпращаш, понеже ще ти е необходим куриер, който да ме навести тук, където искам да остана скрит. Ще ти дам да вземеш пак Хафид Сихар, на когото можеш да повериш писмото.
— Той ще го получи и аз ще ти пратя по него и малко пресни провизии, за да можете да се нахраните.
— Докато дойде време да влезем в града, запасите ще ни стигнат. По-необходимо ми е облекло, което да отговаря на фигурата ми. Аз много вероятно съм описан на арнаутина, при което ще са упоменати и дрехите, които нося. По тях веднага ще бъда разпознат и затова трябва да се облека другояче. Не бива също да вземам и оръжията си.
— Ама тук нали всеки ходи въоръжен!
— Прати ми тогава някоя стара дълга кремъклия, един стар нож и някой вехт пищов. За какъв ще се представя, още не знам, но в никой случай за богат или високопоставен мъж. Ето защо тоалетът и въоръжението ми трябва да бъдат възможно по-скромни.