Междувременно бе станало следобед, четири часа по наше време. Вечерта настъпваше в шест часа, така че се подготвихме за напускане на скривалището. След един час потеглихме. Аз се бях преоблякъл и със загорялото от слънцето лице и почернелите ръце изглеждах като истински ловец на роби. Вярно, физиономията си не можех да променя, тя можеше да ме издаде.
Мюдюрът бе набелязал на Хафид Сихар едно място, където трябваше да заварим двамата очакващи ни слуги.
Заедно с това ме съветваше за проява на най-голяма предпазливост, защото сангакът на арнаутите бил много силен и брутален човек.
Аз бях прочел внимателно писмото и стигнал до убеждението, че е писано от фелдфебела на серибата Алиаб. То не бе запечатано, а просто залепено с тесто, което ми направи възможно да го затворя пак така, че поне вечерта трудно да се разпознае, че е било отваряно.
Стъмни се още преди да стигнем до брега.
Намерихме слугите. Единият получи камилите и ги отведе. Другият се натовари със седловите чанти и ни съпроводи до града.
За пълнота на разказа ще отбележа, че търговецът Синан още беше с нас, и че трите му магарета се намираха при нашите камили.
Когато пристигнахме в града, водачът ни поведе най-напред към казармата, за да ми покаже там къщата на арнаутина, след което отведе другите към жилището на мюдюра. Моята деликатна задача започна.
Доколкото можех да забележа в тъмнилката, постройката се състоеше само от приземен етаж и имаше само два малки, подобни на амбразури прозореца, между които се намираше тясната, ниска врата. Тя беше обкована с желязна ламарина. Някаква дръжка, ключалка, изглежда, нямаше и аз напипах края на малък лост, с чиято помощ можеше да се повдигне намиращото се от вътрешната страна езиче. Пробвах и почувствах, че езичето се повдигна, ала вратата въпреки това не можа да се отвори. Сигурно я бяха подлостили с още някое резе. Пуснах в ход чукчето. След късо време чух най-напред стъпки и после един питащ глас:
— Кой е?
— Един пратеник от Рохл до сангака.
— Ела пак! Него го няма.
— Аз не съм тъдявашен. Пусни ме! Ще чакам, докато дойде.
Стана тихо. Мъжът, види се, размишляваше, после каза:
— Почакай! Ще питам.
Той се отдалечи. След известно време отново чух стъпки и един друг глас запита:
— Че толкова ли е важно известието ти?
— Да. Нося едно писмо.
— Тогава ми го дай! Ще отворя прозорчето.
— Не мога. Трябва да предам писмото лично на Ибн Мулай, сангака на арнаутите.
— Щом е така, влез!
Издрънча тежко желязно резе, после вратата се отвори. Видях един тесен, подобен на соба коридор, осветен от газена лампа. Мъжът, който я държеше в ръка, носеше познатата носия на арнаутите. Въоръжението му дори сега във вътрешността на къщата се състоеше от два пищова, два подобни на ками ножа и ятаган. От злото му лице две мятащи искри тъмни очи се впиха изучаващо в мен и той кисело ме подкани:
— Приближи се! Защо идваш през нощта? Не можа ли да дойдеш по-рано?
— Никой не може да дойде по-рано, отколкото е дошъл. Аз трябва да тръгна пак още тази нощ. Освен това ми беше наредено веднага да връча писмото.
— Служиш си с много сербез тон, поразнико. Аз съм арнаутин и ножовете ми никога не са затъкнати здраво. Разбрано? Следвай ме!
Бях влязъл и той зарези вратата. По стените отдясно и отляво висяха оръжия, което придаваше на малкото помещение вид на караулно. Срещу входа имаше една врата, оставена сега отворена, през която той ме преведе. Зад нея се намираше по-голяма стая, от чийто потон висеше четирираменен глинен светилник, осветяващ доста оскъдно помещението с димящите си газени пламъци. На всяка от четирите стени имаше по една врата. Прозорци нямаше. Под светилника бе проснат хасър. На него клечаха четири диви фигури, които ме заглеждаха любопитно с необщителни погледи. Хвърляха зарове. Моят водач клекна до тях да продължи прекъснатата игра и ми отреди:
— Ще чакаш тук, докато дойде повелителят. Ами си мълчи и не ни безпокой, инак ще ти затворим зурлата!
Не е трудно да си представи човек, че не бях в прекален възторг от своето положение. Намирах се на място, вероятно сборният пункт на всичките ми смъртни врагове, зад обкована с желязо врата и пазен от петима безделници, принадлежащи към възможно най-необуздания, войнствен народ, при това с такива жалки оръжия, че бях кажи-речи беззащитен и в случай на нужда можех да разчитам единствено на физическата си сила. Моите собствени оръжия, костюмът ми, часовникът, накратко казано цялото ми имущество, бях дал на Бен Нил за съхранение.
Че тези арнаути бяха безпределно брутални, разбирах от всяка изговорена от тях дума. Речта им бе изпълнена с проклятия, при всяко хвърляне изпадаха в крамола, а неколкократно в такава възбуда, та си мислех, че ще предоставят решението на ножовете и пищовите си. На мен въобще не обръщаха внимание, което впрочем ми беше много приятно. Така си минаваше времето, четвъртинките часове ставаха половинки, половинките — цели. Тъй като нямах часовник, не знаех точно колко късно бе станало, но със сигурност бях седял три пълни часа в тая бърлога, когато най-сетне по вратата гръмко се затропа.