Петима арнаути държаха Бен Нил. Той не можеше да се изскубне. Девет други държаха Бен Нил. Той не можеше да се изскубне. Девет други, към тях още сангака муца’бира и моккадема, значи дванайсет души, трябваше да поема върху себе си, ако исках да се преборя с опасността. Вън, в другите помещения, сигурно имаше още повече арнаути. При това желязната врата, непознаването на къщата, негодността на оръжията ми. Като претеглих всичко това в един-единствен миг, аз знаех какво трябва да правя.
— Кой си ти, кучи сине? — излая сангакът към Бен Нил. — Защо се хайманосваш около къщата ми?
Запитаният още не беше ме видял. Може би си мислеше, че с някоя обикновена лъжа ще съумее да се спаси.
— Господарю, не съм възнамерявал нищо незаконно — заяви той. — Аз съм моряк от един закотвен тук кораб и…
— Лъжа, лъжа! — прекъсна го на словото моккадемът. — Не му вярвай, о, сангак! Ние го познаваме.
— Тъй ли? Тогава кажете кой е.
— Господарю, как ликуват сърцата ни, и как ще има да се дивиш ти! Ние хванахме приятеля на нашия най-лют противник, дано Аллах го прокълне.
— Кой противник?
— Християнското куче! Този младеж е именно Бен Нил, за когото ти разказвахме, Бен Нил, верният придружител на Кара Бен Немзи ефенди. Където е единият, там е и другият и понеже намерихме тук Бен Нил, то със сигурност следва да се очаква, че и неговият господар е във Фашода.
— Възможно ли е? Бен Нил да е това? — усъмни се Ибн Мулай.
— Да, да! Ние не се лъжем, защото го познаваме много добре. Нареди да го пердашат, накарай да го бичуват, докато ни каже къде се намира господарят му!
— Това не е нужно — извиках тогава аз, като излязох от ъгъла. — Сам мога да ви кажа къде съм.
Въздействието, което тези думи оказаха, беше съвсем различно от очакваното от мен. Исках да се предам без съпротива, тъй като смятах отбраната за безумие, разчитайки по-късно на по-добри обстоятелства. Мислех, че бабаитите веднага ще се нахвърлят върху мен и ще ме повалят, ала стана тъкмо обратното.
— Кара Бен Немзи самият! — изкряка муца’бирът Нубар. — Той е посред нас! Аллах да ни закриля! О, Аллах, Аллах!
Стъписаните мъже стояха неподвижни като мраморни статуи. Неколцина бяха зейнали уста, но никой не направи движение да ми посегне. Трябваше да се възползвам от случая. Два скока ме отведоха до Бен Нил. Изтръгнах го и го запратих през вратата, при което арнаутите се разлетяха наляво и надясно. Сега запроправях „пъртина“ с юмручни удари и ритници и за себе си. Измъкнах се. Зад мен ония най-сетне се окопитиха.
— Навън, арнаути, навън! — прогърмя басът на сангака. — Дръжте бегълците, дръжте ги!
Бен Нил се бе сгромолил пред вратата и още не се бе изправил. Аз се препънах в него. Вратата срещу нас се разтвори с блясък и ме хлопна по главата. Изскочиха арнаути. Зад нас напираха другите. Примрежеля ми пред очите, защото ударът ме бе улучил на чувствително място. Усетих се сграбчен и се заборичках с десет, с двайсет ръце. Удрях и блъсках около себе си, раздавах ритници във всички посоки — напразно. Бяхме надвити и завлечени в приемната, където ни вързаха. Аз пъхтях от напрежението, Бен Нил — също. Арнаутите също стояха около нас със свистящ дъх. Сангакът ги разбута, та да може да се доближи до нас, засука дългия си мустак и се провикна подигравателно и същевременно ликуващо:
— Какъв ден! Какъв щастлив час! Каква изненада! Нима правилно чуха ушите ми? Да, защото този мъж нямаше да опита да офейка, ако не беше оня, за който се представи.
— Я стига! — отвърнах аз. — Та нали сам признах кой съм.
— Тъй значи! И каква наглост само, какво безсрамие, да си го признае и на всичкото отгоре! Изправете хаирсъзите и ги поставете до стената! Трябва по-обстойно да ги огледам.
Мъжете изпълниха повелята. Когато бяхме облегнати сега като експонати на дувара, сангакът се изтъпанчи пред мен, изброи всичко, което беше чувал за мен, ред по ред и накрая запита:
— Какво диреше сега при мен? Не си дошъл все пак без намерение?
— Действително не.
— Тогава отговаряй! Какво кроеше срещу мен?
— Може би после ще ти кажа, но сега още не.
Тогава той се обърна към моккадема и муца’бира:
— Тоя най-проклет от гяурите е къде по-калпав и опасен, отколкото ми го описахте. Помислете само, идва одеве, назовава се Искандер Никопулос и се представя за преводач от серибата Алиаб! Донесе ми едно писмо, което вероятно сам е написал, и питам ви сега, какво ли намерение може да е имал!
— Някое лошо във всеки случай! — отвърна Абд ел Барак. — Ако не поиска да ти го каже, отреди да го налагат, додето от болки признае.