— Това действително ще сторя, и то веднага.
— После ни го предай. Ние ще го отведем при Ибн Асл, където ще го сполети съдбата, предсказана му вече на няколко пъти.
— Да — намесих се аз. — Всички крайници ще ми бъдат поотделно отчленени от тялото. Но за тая работа има още много време. За да узнаеш какво ме е довело при теб, о, сангак, не е необходимо да нареждаш да ме налагат. Та нали чу, че възнамерявам да ти го кажа. Дойдох да те предупредя за Ибн Асл хората му.
— Брей че предупреждение! — изсмя се оня. — Да не ти се разхлопала нещо дъската?
— В такъв случай би трябвало да се е разхлопала и на мюдюра, защото той е, който ме прати при теб.
— Той? Лъжа, трикратна лъжа!
— Питай Бен Нил, придружителя ми! Ние живеем при мюдюра и той ме прати у дома ти да говоря с теб за Ибн Асл.
Видях, че Ибн Мулай се изплаши, защото си промени боята.
— Кучи син, кажи истината! — заповяда на Бен Нил. — Къде живеете?
— При мюдюра — заяви младежът.
— Приказва ли той за мен?
— Да, както Кара Бен Немзи ефенди вече ти рече.
— Вие сте се наговорили. Лъжете!
— Мисли каквото си щеш. Аз обаче искам редицата от мои дела, които ти преди малко изброи, да удължа с още едно — намесих се отново. — Ти си научил от Ибн Асл, че е пратил в пустинята Амр ел Макашеф, шейкът на баггара. Аз залових шейка и го доведох във Фашода, за да го предам на мюдюра. Това стана, преди да дойда при теб. Шейк Амр сега е тикнат в кауша и ще си получи прословутите „петстотин“, ако не му предстои и нещо по-лошо.
— Чапкън, какви вреди ни причиняваш! Иде ми да те размажа!
— Няма да го извършиш, защото ако до полунощ не се върна при мюдюра, ще те арестува. Можеш да разчиташ на това.
— Не му вярвай! Той лъже, за да се спаси! — предупреди моккадемът.
— В рамките на няколко минути ще знаем къде съм.
При тези думи сангакът излезе. Когато се върна, оттегли се с Абд ел Барак и Нубар в най-отдалечения ъгъл, където заговориха тихо, но извънредно оживено помежду си. Това продължи доста дълго, додето влезе един арнаут.
— Бе? — попита го сангакът високо.
— Шейкът на баггара е тикнат и окован в хапсаната! Аз го видях — доложи мъжът.
— Сложете пленниците пак на земята и се разкарайте всички вън!
Бяхме сложени отново на пода. Тримата стояха в ъгъла и спореха. Ние не можехме нищо да разберем наистина, но виждахме оживените им жестове. Накрая те също излязоха. Преди туй сангакът пристъпи към мен.
— Много изискано си скроил кюляфа, ама това все пак нищо няма да ти помогне. Ние никога вече няма да се видим. Шейтанът дано ви изплюска, крастави кучета!
Ибн Мулай ни заплю и излезе. За кратко време останахме сами в стаята. Какво да правя? Да отправя упреци към моя доблестен Бен Нил, задето безпокойството по мен го е подтикнало към глупост? И през ум не ми минаваше. Пък и с това не бих променил нашето положение. Той започна сам, признавайки угнетено:
— Ефенди, аз извърших една голяма непредпазливост, която ми е невъзможно да си простя. Излей гнева си върху мен! Това ще ми е по-приятно, отколкото мълчанието ти, което измъчва моята душа.
— Не се коси — утеших го аз. — Ти напакости единствено на себе си, но не и на мен.
— Не, и на теб! Ако не бях дошъл и не бяха ме заловили, сега ти щеше да се намираш на свобода и можеше да се върнеш при нас.
— Лъжеш се. И без твоето присъствие щях да бъда разпознат.
— Ама щеше да ти е по-лесно да избягаш, отколкото на двамината.
— Надали. При тези условия измъкването с теб не бе по-трудно, отколкото ако бях сам.
— Ако това е наистина мнението ти, поне по отношение твоя гняв съм успокоен, макар и не относно онова, което сега ни очаква. Сигурно ще ни убият. В никой случай не бива да се надяваме, че ще се измъкнем на тия хора, дето питаят такава люта омраза към нас.
— Аз въпреки това храня надежда и нямам желание да я изоставя. Намирал съм се и в много по-лоши положения, без да съм губил кураж. Когато беше напъхан в дълбокия кладенец край Сиут, за да умреш окаяно от глад, ти имаше по-малко основание от сега да се надяваш на спасение. Аз съм убеден, че тук във Фашода нищо няма да ни се случи. Много вероятно ще ни помъкнат натам, където се намира Ибн Асл. Трябва да изчакаме. Аз се радвам, дето не носех оръжията и останалото си имущество. Те щяха да ми бъдат отнети и при едно тайно бягство щеше да се наложи да се откажа от тях и всичко да изгубя.
— Аз нямам нищо. От кремъклийката и пищовите се бях освободил незабелязано, така че имах само ножа у себе си, и само той ми бе взет.
Сега влязоха четирима мъже, които носеха големи ликови рогозки и въжета, запушиха ни устата, вързаха ни очите и ни увиха после в хасърите. Отгоре ни омотаха с въжета. Така се превърнахме в два стегнати цилиндрични вързопа, които бяха вдигнати и понесени. Главите ни стърчаха извън рогозките, така че поне от липса на въздух не страдахме.