— Да.
— Това е, което искам да знам. Сега можеш да си вървиш и изобщо не е необходимо да даваш сигнала, защото твоята господарка и бездруго след няколко минути ще узнае, че добре си си изпълнила поръчението. Вероятно ние пак ще се видим. Тогава ще ти благодаря по-обстойно, отколкото мога да го сторя сега.
Фатма се оттегли.
— Какво блаженство, ефенди! — отдъхна Бен Нил. — ти все пак имаше право. Човек никога не бива да губи надежда. Ние сме спасени, стига да не ни възпрат!
— Да ни възпрат? Когато съм в свободно притежание на крайниците си и имам нож в ръката, не бих допуснал двайсет и няколко си там мъже да ме възпрат. Можеш да бъдеш сигурен в това. Смятай ни все едно за свободни.
Тъй като можех да ползвам ръцете си, не беше трудно да освободя и краката си и да се освободя от пирона. После сторих същото и с Бен Нил. Сега стояхме изправени. Аз повдигнах леко рогозката, която образуваше тентата, и погледнах навън.
Луната още грееше. Лежахме при десния бряг на реката.
Недалеч от кораба видях своеобразните очертания на три израсли един до друг храста вълча млечка (Euphorbia tithmals) под формата на раменен свещник. По късно те щяха да ми послужат като отличителен белег. Турчинът стоеше със сестра си отзад при кормилото. Наведени над релинга, двамата зяпаха надолу по реката. Лодката, с която ни бяха докарали, трябва да бе вързана откъм страната на водата. Корабът беше закрепен с носовата котва. Веригата бе захваната за здрава желязна халка, скрепена от вътрешността на носовата обшивка, сиреч откъм нашия затвор.
— Нещата се нареждат добре — казах. — Ще се спуснем през борда по тази верига. Никой не бди за нас. Като достигнем водата, ще плаваме до лодката.
Аз отметнах рогозката над нас и се прехвърлих през релинга, за да се спусна от другата страна по котвата. Бен Нил ме последва. Не беше някакво изкуство да се стигне до долу. Че при това щяхме да се намокрим, по тези ширини можеше само да ни е приятно.
При плуването се придържахме максимално близо до корабната стена, та да не могат да ни видят отгоре. Пазехме се също и от плацикане. Търсената лодка беше вързана при кърмата откъм страната на водата. Сега се питаше дали греблата бяха оставени в нея. Когато я достигнахме, видяхме, за наша радост, че бяха там. Качихме се.
— Сега бързо да се махаме, ефенди! — рече Бен Нил. — Ние сме отново свободни и нека не се задържаме тук нито миг.
Той седна на гребната пейка и поиска да се отблъсне с веслото от корабната стена. Тогава ни забелязаха.
— Ефендито е свободен! — изкрещя Мурад. — Кани се да бяга! Там долу в лодката е. Ставайте, мъже, на преследване! Хиляда пиастри на този, който ми го доведе!
Откъм палубата се разнесоха безредни гласове. Мъжете се завтекоха да се спуснат в корабната лодка, която сигурно бе вързана отзад при кормилото и ние не бяхме я видели.
— Бързо, бързо! — дереше се оня. — Две хиляди, три хиляди пиастри, ако го хванете пак!
— Десет хиляди пиастри на онзи, който ме залови! — изхилих се аз в отговор.
После потопих веслата във водата, Бен Нил последва примера ми и нашата лодка полетя надолу по реката, като изстреляна от тетива. Бяха ни карали срещу течението. Значи за да отидем до Фашода, трябваше да поемем противоположната посока. Само след късо време вече не можехме да виждаме кораба.
Бен Нил беше отличен гребец. Аз също се бях учил да боравя с гребло и ето как нямахме грижа, че ще бъдем застигнати. Още след четвърт час отслабихме напрежението, тъй като не бе нужно да развиваме такава бързина.
По моя преценка, когато ни плениха при сангака, беше приблизително десет часът вечерта. Един поглед към небето ми подсказа, че сега е някъде към три часът заранта. Ако приемем, че на кораба сме престояли един час, значи пътуването до него бе траяло четири часа — време, което на мен се бе сторило цяла вечност. Тъй като придвижването по течението става по-бързо, отколкото срещу него, отчитах три часа за нашето плаване. Трябваше да достигнем Фашода около шест часа.
Лесно е да си представи човек в какво настроение се намирахме. От време на време Бен Нил ликуваше гласно. Аз оставах безмълвен, наистина, ала радостта ми не беше по-малка. И на кого дължахме спасението си? На разтвора на едно добре известна сол, с който бях предписал да се мокри плешивото място върху главата на сестрата на турчина. Тогава не мислех, че този лек по-късно ще ме избави от беда. Кумру си беше все пак едно благодарно момиче. Аз си поставих за цел да направя всичко възможно, но да попреча да стане жена на Ибн Асл.
Когато утрото просивя, бяхме толкова наближили Фашода, че я видяхме пред себе си. Една малка платноходка кръстосваше реката насам-натам само с един мъж на борда си. Като ни забеляза, той се насочи към нас, спусна платното и запита: