— Откъде идвате?
— Оттам горе — обясних аз, посочвайки назад. — Искаме да отидем във Фашода.
— Кои сте?
— Защо питаш? Да не си служител на мюдюра?
— Не. Но търся Кара Бен Немзи ефенди и един млад мъж на име Бен Нил, двамата са изчезнали от вчера вечер безследно. Понеже вие сте двама, които не познавам, а описанието съвпада, то мисля, че съм намерил търсените.
— Познаваш ли сангака на арнаутите?
— Виждал съм го, но никога не съм говорил с него.
— Мразиш ли го, или го обичаш?
— Господарю, този въпрос е деликатен. Понеже от него не очаквам нито нещо добро, нито нещо зло, ще ти отговоря. Аз не го мразя, но не го и обичам — той ми е безразличен, макар да притежава много влияние и власт.
— При това положение аз също ще бъда откровен, въпреки че в действителност имам основание да премълча истината. Ние сме търсените хора.
— Наистина ли? Вярно ли? — попита той радостно. — Хамдулиллах! Тогава аз съм този, който ще спечели многото пари!
— Какви пари?
— Стоте пиастри, които мюдюрът иска да плати за теб.
— Ти ще ги получиш, макар че той и без теб щеше да ни види.
— Щеше ли? — попита онзи разочаровано. — Аллах! Тогава аз няма да получа парите!
— Али ефенди ще ти ги даде. Ти само му ги поискай!
— Не ми дохожда и на акъла, ефенди. Наместо пиастрите бих получил петстотин удара.
— Ти ще си получиш парите. Давам ти думата си. И ако мюдюрът откаже, аз ще ти ги дам. Но го свързвам с условието, да ни отведеш при мюдюра, без да бъдем видени от сангака или някой от неговите хора.
Той ме погледна учудено.
— Ефенди, арнаутите ли са виновни за вашето изчезване?
— Това не мога да ти кажа, защото не те познавам.
— О-о, ти можеш да ми се довериш. Аз съм Денаб, беден рибар, и доставям всичко, което уловя, само в кухнята на мюдюра и той ми плаща за това, докато от сангака нищо не бих получил.
— Къде живееш?
— Тук пред града. Виждаш колибата ми вляво там на брега. Тя се намира надалеч от всички други къщи.
Аз му разказах какво ни бе сполетяло и после продължих:
— Узнае ли сангакът, че сме отново тук, може би ще намери време за бягство, преди да е издадена заповедта за задържането му.
— Ефенди, щях да се учудя на чутото, ако не знаех какъв брутален мъж е тоя сангак. Щом нещата стоят така, имаш право. Ти трябва незабелязано да отидеш при мюдюра. Сега аз ще те отведа в моята колиба, където ще чакате, додето ида при мюдюра. Искам да го ориентирам в това, което ми възлагаш.
— Добре, съгласен съм.
— Но вие не бива да ме последвате сега с лодката, защото ще обърне внимание. Хората не бива да забележат, че имам у дома си двама мъже, защото веднага ще се догадят, че това сте вие. Качи се при мен! Ще закарам първо само теб до моята колиба. После ще дойда да взема и Бен Нил, който може да пристане тук до брега и да ме чака.
Аз скочих при Денаб и той ме откара до колибата си. Негърската му жена си беше вкъщи и получи заповед да ни държи скрити и да не пуска никого в колибата. После отиде да доведе Бен Нил. Когато това стана, Денаб получи от мен точни указания и се отправи към мюдюра. Измина почти час, преди рибарят да се върне. Носеше костюми — един женски за Бен Нил и един евнуски за мен. Трябваше да си почерня лицето. Вярно, в женски дрехи можех да бъда много по-малко разпознат, отколкото в тези на един харемски пазител, ала фигурата ми не подхождаше за подобно предрешване.
След като навлякохме костюмите и рибарят повели на жена си най-строго мълчание, ние се качихме пак в лодката и той загреба.
Бен Нил беше дълбоко забулен. Едно фередже покриваше лицето му, така че напълно приличаше на жена. Маскарадът го развесели и той се изкискваше сегиз-тогиз — по-малко на себе си, отколкото на моето черно лице, с което брадата хич не щеше да хармонира.
Когато слязохме, не се мяркаше жив човек. Може би и защото толкова много народ се бе впуснал да ни дири, за да спечели стоте пиастри. Стигнахме даже до административната сграда, без някой да ни е видял, и бяхме поведени от чакащия ни там слуга при господаря му. Последният се бе погрижил във вътрешността на сградата да не бъдем срещнати от никого.
Али ефенди седеше, на един копринен диван и пушеше. По неговото сериозно, дори строго лице плъзна една весела усмивка, когато влязохме. Да, изглеждаше, сякаш полага труд, за да не се разкикоти на глас.
— Аллах върши чудеса! — възкликна. — Кой изобщо някога е виждал негър, пазител на жени, с такава брада! Някой разпозна ли те, ефенди?
— Не. Никой не ни видя.
— Това е добре. Седнете и вземете лулите, които накарах да приготвят. А ти чакай вън пред вратата, за да узнаеш дали ще ти дам парите, или не!