— Е, как ти харесва момичето? Не си ли запленен — попита мюдюрът, като умишлено зае такова положение, че сангакът отново трябваше да се обърне с гръб към мен.
Аз се възползвах от случая, за да вляза и аз незабелязано. Арнаутът не отговори. Лицето му беше станало пепеляво. Създаваше впечатление, като че изобщо не може да помръдне.
— От прехлас ти изгуби способността си да говориш — подигра се Али ефенди. — Щом това се получи още при вида на единия вързоп, колко ли пък ще е голямо блаженството ти, когато съзреш и другия. Я се обърни да погледнеш още един път!
Ибн Мулай се подчини машинално на подканата. Очите му се спряха на мен и моят вид тутакси му върна самообладанието.
— В името на Джехеннема! — изкряска. — Играят си с мен, ама играта им няма да продължи. Шейтана да унищожим трима ви!
Арнаутът се обърна към вратата, за да офейка незабавно. Аз обаче му препречих пътя.
— Разкарай се, кучи син! — озъби ми се той. — Противен си ми.
— Може би затова ми каза снощи, че няма да се видим повторно — присмях му се. — Аз пък бях убеден, че пак ще те срещна, защото имах сметки за уреждане с теб.
— Дигай се! Настрани или ще си прокарам път!
Ибн Мулай измъкна ножа и замахна за удар. В същия миг аз го ударих отдолу нагоре в лакътя, от което той го изтърва, сграбчих го, вдигнах го високо и така го запратих на земята, че помислих да не си е строшил врата. Очите му бяха отворени, но не помръдваше.
— Аллах, Аллах! — извика мюдюрът. — Как се оправи само с тоя бабанка! Рейс Ефендина ме уведоми за това, ама аз не му хванах вяра. Мъртъв ли е?
— Не — заявих. — Ибн Мулай веднага ще се раздвижи, съвсем внезапно, за да…
Не продължих, защото онова, което бях очаквал, се случи: сангакът бръкна рязко в пояса и измъкна един пищов, за да го насочи към мен, при което отхвърли торс нагоре. Неговата неподвижност беше само хитрост. Стоящият зад него Бен Нил докопа ръката, държаща пищова. Аз незабавно угостих арнаута с един ритник в стомаха, от което той отлетя назад и изтърва оръжието. Понечи да се изправи и продължи съпротивата, ала ритникът го бе направил небоеспособен. С полуизправено тяло протегна към мен свит пестник и избълва една хула, която е невъзможно да се възпроизведе.
— Оставете го! — повели мюдюрът. — Мерзавецът не е достоен да бъде докоснат от ръцете ви. Ефенди, ти чу какво заповядах на Бащата на пердаха. Когато бъде издадена подобна заповед, то е погрижено и въпросният да ни е в кърпа вързан. Няма защо да се занимавате повече с него.
Али ефенди плесна с ръце. При този знак от две страни заприиждаха чернокожи, които сграбиха сангака и го вдигнаха от земята. Той видя Бащата на пердаха и заподозря какво са наумили спрямо него.
— Да не би да се каниш да наредиш да ме бият? — ревна към мюдюра.
— Възнамерявам само да изпълня собствената ти воля. Преди малко ти ми даде отличния съвет за бастонадата и сега той ще бъде изпълнен спрямо теб самия.
— Знаеш ли какво означава това?
— Нищо повече, освен че едно куче ще бъде бито.
— Но това куче има зъби! Само един знак от моя страна и моите арнаути ще се нахвърлят върху ти! Ти още не ме познаваш!
— Познавам те много добре. Одеве ти назовах имената на твои приятели. Това ме освобождава от труда да ти съставям списък на прегрешенията. Ако си мислиш, че още не те познавам, то аз толкова по-сигурно знам, че ти ме познаваш. Хората ме наричат Абу Хамсах Миах. Ти ще получиш петстотинте!
— Пет… стотин… те! — изкряска арнаутът. — Това ще ти коства живота!
— Хич и не заплашвай! Моли се на Аллах да те проводи сигурно по Моста на смъртта, та да не се сринеш долу в огъня на Джехеннема.
Ибн Мулай се сгърчи, метна един неописуем поглед към мюдюра и запита със запъване:
— Моста… на… смъртта! Значи се каниш… да наредиш… да ме налагат… до смърт?
— Ти ще получиш петстотинте и повече никой няма да те види. Така заповядах на Бащата на пердаха, а каквото аз кажа, става!
— Още не, още не! Аз все още имам ръце и крака, за да се браня и те разкъсам!
Ибн Мулай поиска да се освободи от чернилките, за да се хвърли към мюдюра. Помощниците на Бащата на пердаха обаче притежаваха опит. Те го притиснаха към пода, приклещиха го здраво и в миг му закопчаха една кожа на главата през брадата, която пристигна толкова силно долната челюст към горната, че той не можеше да я движи и да крещи. После го изнесоха навън.
— Негодяят ще си получи каквото заслужава — рече неумолимият съдник. — А ние ще бъдем свидетели.
— Аз не — отклоних. — Отказвам се да присъствам на подобна сцена.