— Имаш слаби нерви? Един служител не бива да ги има, ако иска да проправя път на справедливостта. Не те принуждавам да присъстваш. Почакай тук, додето се върна.
— Остани още за миг, о, мюдюр! Искам още нещо важно да ти кажа.
— Какво?
— Повери ми един отряд асакери и няколко бързи лодки! Трябва да побързаме да отнемем кораба на Ибн Асл, в противен случай той ще ни се изплъзне.
— Нямам нищо против, но заради арнаутите, които не бива да те видят, трябва да почакаш още няколко часа. Ако те мернат и забележат после липсата на техния сангак, веднага ще заподозрат взаимовръзката. Аз се намирам твърде отскоро тук, за да мога да изляза насреща им енергично. Не мюдюрът е заповядал досега тук, а тези войници са властвали чрез страха, който всяват. Аз ще ги обуздая, но това няма да стане толкова бързо, както желая.
— Но как ще отплавам с войниците, без арнаутите да го забележат?
— Аз ще ги пратя надолу по реката да събират данък, за което те с радост се залавят. Веднага ще дам заповед.
Бащата на петстотинте се отдалечи през вратата, през която бе измъкнат навън сангакът. Аз отидох при другата, където рибарят Денаб все още стоеше с тоалета на Бен Нил в ръка. Моят спътник си взе дрехите да се преоблече. После седнахме при лулите, за да дочакаме, пушейки, завръщането на мюдюра.
Докато седяхме така мълком, чувахме приглушено как се стоварват ударите. Чувството, което изпитвах, не е за описване. Можех да възненавидя мюдюра и все пак трябваше да съзная, че в случая неговата желязна строгост е подобаваща.
Като се върна, Али ефенди зае място при нас и на свой ред запали лулата си. Заслуша се с наклонена настрани глава в пляскащия звук, който ме пронизваше до мозъка на костите. Най-сетне вратата се отвори, Бащата на пердаха подаде глава и доложи:
— Петстотин!
— А сангакът? — попита мюдюрът.
— Няма да бъде повече видян, о, повелителю.
— Махнете го!
Главата на черния изчезна, а аз попитах:
— Значи арнаутът е мъртъв?
— Да.
— Къде ще бъде погребан?
— В търбусите на крокодилите. Те нищо не разбъбрят. А сега е на ред баггара. Аз пратих за него. Обещах ти да бъде пердашен в твое присъствие. Тоя път ще присъстваш, нали?
— Не, по-скоро те моля да не нареждаш да го бият. Обещах му да вмъкна някоя добра дума за него.
— Защо?
— Защото беше откровен пред мен и с това допринесе много полза за нашата работа.
Мюдюрът изпървом прие много недоволно застъпничеството ми, ала накрая все пак се смекчи. Баггара, който вече бе на разположение за наказанието, беше върнат в кауша, където временно щеше да остане затворен.
Сега напомних на мюдюра за рибаря Денаб, който все още чакаше своите сто пиастри. Той му викна да влезе и го попита:
— Сигур очакваш да получиш наградата, която оповестих?
— Ако твоята доброта ми разреши да лелея тази надежда, ще го сторя, о, повелителю — отговори Денаб смирено.
— Моята доброта не ти разрешава нищо. Няма на какво да се надяваш.
— Ама нали пък ти доведох ефендито и също Бен Нил!
— Те щяха и без теб да дойдат. Предоставям ти избор: Или заявяваш, че ти е заплатено, или получаваш петстотинте. Кое предпочиташ?
— О, мюдюр, платено ми е!
— Тогава можеш да си вървиш!
Бащата на петстотинте беше почитател на справедливостта дори с риск да мине за безчовечен, ала да посегне към кесията май не принадлежеше към наклонностите му. Е, и най-добрият човек си има своите слабости! Рибарят се обърна да си върви, но при входа извърна още един път глава и ме попита:
— Ефенди, ще сдържиш ли думата си? Аз съм беден човек.
— Каква е тая работа? Каква дума трябва да сдържиш? — запита ме мюдюрът.
— Обещах на Денаб, че ще си получи стоте пиастри — обясних аз, като бръкнах в кесията си.
— И ти се гласиш да му ги дадеш? Какво ти хрумна! Ти си мой гост и нищо няма да му плащаш. Не чу ли, че ги е получил?
— Чух, но не видях. Позволи да му ги дам!
— Не! Щом настояваш, той ще ги получи от мен. Но аз нямам пари. Данъците се внасят под формата на добитък и плодове и ето как аз мога да му платя също само с тази монета. Нека иде той при моите овце и каже да му дадат три. А сега да се измита!
Когато на следващия ден се осведомих, узнах за мое задоволство, че мъжът действително е получил овцете. А и той сега очевидно бе съвсем сигурен в тях, защото ми благодари с три дълбоки теманета, при което лицето му сияеше от радост.
Едва Денаб бе тръгнал и беше доложено, че арнаутите са потеглили. Тяхната цел беше околностите на Куек. Горко на клетите хорица, при които нахлуеха тези войници да събират данъка! Те бяха задължени не само него да платят, ами и цялата прехрана на арнаутите, чиято стойност последните сами определяха. Какви несправедливости се вършеха, човек може да си представи. Обикновено жителите удрят на бяг, щом чуят, че данъчните войници приближават, с жени и деца, с все имущество, за да се върнат едва когато узнаят, че асакерите са се махнали.