— При Ибн Мулай? Ти знаеш, че го познавам. Аз пратих един вестител при него. Той в къщата си ли е?
— Сега вече не. Намира се на небето или в пъкъла.
— Аллах! Значи е умрял?
— Да, вчера.
— От каква болест?
— От бастонадата.
— О, Аллах, о, Мохамед, о. Пророк! С думите си искаш да речеш, че са го налагали до смърт?
— Действително.
— Един сангак на арнаутите! Бит до смърт! Това може да стане само по заповед на мюдюра, ама той пък беше негов благодетел, негов приятел!
— По-раншният — да, но не сегашният.
— Нима сега има друг?
— Да. Али ефенди ел Курди бил свален от длъжност, защото покровителствал търговията с роби. Новият мюдюр, наистина, също се казва Али ефенди, но е съвсем различен мъж. Той изтребва роботърговците и е наречен Абу Хамсах Миах, защото на всеки ловец на роби, когото залови, нарежда да отброят петстотин удара.
— Тогава Аллах да ни е на помощ! На сметката ни е турен кръст. Нашият пратеник трябваше отдавна да се е върнал. Хваща ме страх за него. Ако мюдюрът го спипа, той ще трябва да каже защо е дошъл във Фашода.
— Това нищо не вреди.
— Не вреди? Ти току-що каза, че всеки ловец на роби получава петстотин удара, а ние нали сме тук, за да продаваме роби.
— Които обаче не сте заловили, а са собственост на вашия мек и той те е пратил с тях във Фашода. Ти си длъжен да изпълниш заповедта на своя повелител. Освен това превръщането на поданици в роби при вас е право на краля, което мюдюрът не може да му отнеме. Той значи не може да те накаже, но ще ти забрани да продаваш робите.
— Слава на Аллах, защото тези думи облекчиха сърцето ми. В такъв случай аз не е нужно да се страхувам за себе си така, както ти за теб.
— Аз за мен? Как тъй?
— Ти не си мъжът, за когото се представяш. Едвам когато си тръгна, някои места в твоите показания ми се сториха подозрителни и колкото по-дълго размишлявах над тях, толкова по-сигурно ми се чинеше, че не си от Джарабуб. Сега ти отново ми дотърча в кунките и аз искам да знам истината. Ама не ни занасяй пак, инак знам средства да ти изтръгна истината!
— Ха! Какво ли пък ще е толкоз важно за теб да знаеш кой съм!
— Много е важно, защото аз в моята лековерност, в прибързаното си доверие, споделих с теб неща, които всъщност никой освен нас не бива да знае. Ами ако ти си оня проклет Кара Бен Немзи ефенди!
— Хм-м! Това е вярно! Но ти сега нищо не можеш да промениш.
— Не мога да променя? — запита Шедид, като ме измери със слисан поглед. — Какво означава това?
— Означава, че аз действително съм „онзи проклет“ ефенди.
— Кучи син! И дръзваш да ми го кажеш?
— Защо не? Тук не виждам никаква дързост. Даже и още повече ще ти кажа. След като си тръгнахме от вас, не изчезна ли баггара, не ви ли се изгуби и робът Хафид Сихар?
— Така е.
— Тоя Хафид Сихар го освободих аз, докато спяхте. Аз го прерязах от въжето. А баггара плених, за да го предам във Фашода за наказание. Той беше осъден на петстотин удара, от които, наистина, бе пощаден по мое ходатайство.
— Каква безразсъдна дързост да ми разправяш тези неща! — извика Шедид, като потегна ръце към мен, сякаш искаше да ме улови, ала ги остави да се смъкнат — толкова поразен беше от моята погрешно смятана дързост.
— Онова, което ти ми съобщи за сангака — продължих, — се оказа гибелно за него, защото аз го доложих. След това той получи бастонадата и умря.
— Значи ти си виновен за неговата смърт? И на всичкото отгоре се и хвалиш! Това ще бъде отмъстено на самото място. Аз ще те размажа с ей тия мои пестници!
Шедид сега наистина поиска да ме сграбчи. Аз се дръпнах назад и го предупредих:
— Не смей да ме докоснеш! Аз тогава само за вид се оставих да ме победиш, на сериозно обаче на бърза ръка ще се оправя с теб!
— Сериозно е, напълно сериозно. Хайде сега ми покажи как ще се справиш на бърза ръка с мен! — изкрещя той, нахвърляйки се върху мен.
— Бен Нил, насам! — провикнах се аз, като избягвах с бързи извъртания огромния такалех.
Той продължаваше да напира стихийно, без да обърне внимание нито на думите ми, нито на онова, което ставаше. Шедид имаше очи само за мен. Чу крясъка на хората си, ала го отдаде на интереса им към неговата борба с мен. Аз се отдръпвах по такъв начин, че да е с гръб към своите. В един момент той се спъна в някакъв корен и аз се възползвах от случая, за да го пипна и захвърля напълно на земята. Поиска да се изправи, ала аз го задържах здраво, додето Бен Нил притича с няколко асакери и го върза.
Исполинът скърцаше зъби от бяс. Очите му се бяха налели с кръв. Той все още имаше само мен в акъла си и ми кресна с одрезгавял глас: