— Да, знам. Аз те считам за честен мъж, който няма да измами своите роднини. Ето ти тук праха. Сигурно си научил къде са подслонени трите ви магарета. Иди си ги вземи и отпрашвай, та никой нищо да не може да ти вземе!
— Възможно ли е? Така ли мислиш наистина? Аз да взема всичко? Ти не искаш нищо да задържиш за себе си?
— Не. Нямам такова право.
— О, ефенди? Ето петте пакета. Вземи барем един, вземи два!
Щастливият търговец ми ги поднесе.
— Повтарям, че нищо няма да взема.
— Но как ще ти се отплатя за твоята доброта? Знам, че мюдюрът много ще ти се разгневи.
— Нека си се гневи. Не ме е грижа за това. Ти само се погрижи да не вземе пак да се добере до теб!
— Ох, Али ефенди вече няма да ме види. Аз ще припна още сега и няма да си отпочина, додето не се намеря далеч от Фашода. Аллах да те благослови! Ти си християнин, ефенди, ама де да бяха всички мюсюлмани такива хора!
Синан притисна ръката ми до устните си и бързо се отдалечи. На акъла не му идваше да марширува с нас обратно и аз хич не му се разсърдих.
При потеглянето възникнаха някои затруднения, тъй като Шедид се възпротиви да бъде отведен. Той беше вързан, ала притежаваше толкова необикновена физическа сила, че дори и в това състояние ни отваряше работа. Единствено камшикът на Бен Нил го наведе на по-добър ум. После му освободихме краката и го вързахме с едно въже за седлото на неговата камила. Сега ако не искаше да бъде влачен, волю-неволю трябваше да върви. Останалите ни следваха доброволно, както бяха обещали.
Когато пристигнахме във Фашода, шествието ни предизвика немалка сензация. Старо и младо търчеше след нас, додето изчезнахме зад вратника на управлението. Когато направих доклада си пред Бащата на петстотинте, първият му въпрос беше, точно както бях очаквал, за златния прах. Той подскочи и ме загледа свирепо, когато му съобщих на кого бях дал праха. Стана много груб и ме „почете“ с разни прозвища, които не е нужно да възпроизвеждам. Зашари из стаята с яростна жестикулация, спря най-сетне пред мен и ме навика:
— Ще наредя да доведат оня търговец. Синан сигурно още се намират там, където са подслонени вашите камили и магарета. Ще заповядам да го арестуват, ще го запра, ще опита той камшика. Аз трябва да имам златния прах, трябва! Ясно ли ти е?
— Ами ако човекът си е вдигнал вече чукалата?
— Тогава ще разпоредя да го преследват, та ако ще и всички войници да се наложи да пратя подире му.
— И ако и това е залудо?
— Тогава ще те пратя при Шейтана! Чуваш ли, теб!
— Ще получиш ли по тоя начин златото?
— Не, за съжаление не! Но така поне ще си имам едно малко отмъщение, едно… ах, отмъщение! Сега се сещам за петимата такалехи, дето им тегне убийството на съвестта. Горко им, ако не придобия златния прах! Те ще ми платят, тежко ще ми платят!
Ето как гневът на мюдюра се отклони от мен, за да се насочи към персони, които повече от мен бяха заслужили неговото отмъщение. Али ефенди заповяда да окаушат и строго вардят целия джинс — в един кюп виновни и невинни, и разпрати после хора, които да докарат Синан ведно със златото му. Аз се оттеглих в посочените ми покои и не се мярнах, докато на свечеряване не ме повика при себе си. Беше все още възбуден и ми изръмжа:
— Синан е офейкал през десет планини, кучият му син, и заедно с него златният прах, чието място е в касата на правителството. Никой не можал да научи накъде е хванал. Взел си магаретата и после се изгубил като някоя капка, дето пада във водата. Аллах да го погуби! Ама аз ще се обезщетя. Каквото изгубих в златния прах, ще си върна в повече от удари по такалехите. Това ще ми ободри сърцето и успокои душата. Наредих да докарат тези кучета. Сега ще проведа съд и ти трябва да присъстваш като свидетел. Ела!
Али ефенди ме отведе в двора, където всички такалехи бяха строени под военна охрана. Бен Нил и Хафид Сихар вече също се намираха тук. В единия ъгъл се мъдреше някакво яслоподобно скеле, чиито странични части бяха свързани чрез широки каиши и тесни ремъци с катарами. До него лежеше купчина дебели колкото пръст пръчки и при тях клечеше Бащата на пердаха, Това ми подсказа за каква радушна цел е предназначено съоръжението. Многобройните сеирджии изпълваха половината двор.
Излишно е да се описва „съдебното заседание“. Шедид беше осъден заедно с четиримата си съвиновници на „петстотин удара и повече да не бъде видян“. Останалите бяха в основни линии оправдани, но затова че бяха от едно племе с убийците-грабители, бяха осъдени с по десет удара на пейката, не бяха изключени и робите. Тези в никой случай не искаха да се върнат в родния си край, където ги очакваше възможността още един път да бъдат продадени. Те ме попитаха за съвет и аз ги насочих към Рейс Ефендина, чието пристигане скоро се очакваше. Той се нуждаеше от хора за залавяне на ловците на роби и тъй като такалехите притежаваха славата на храбреци, аз хранех убеждението, че мъжката част от робите ще бъде наета.