За съжаление времето не беше подходящо. Жегата беше прекалено голяма и животинският свят лежеше като в сън. За да издържим на зноя без вредни последствия, трябваше от време на време да оросяваме глава и гърди. Така се плъзгахме наред може би в продължение на час между острови ом суфах. После Бен Нил се обади, че било уместно да се връщаме. Аз обаче не исках да се върна без лов и се изправих в лодката, за да имам по-добър обзор. Тогава видях от горната страна на мястото, на което се намирахме, да се движи по течението към нас някакъв предмет. Отгоре светъл, отдолу тъмен, той можеше да бъде взет от такова разстояние за голяма водоплаваща птица. Седнах близо пак, за да не бъда забелязан, и наредих на Бен Нил да гребе към един тръстиков остров, където се скрихме зад високите стебла.
Аз взех пушката в ръка, готов да пратя един куршум на птицата, без значение към кой вид принадлежи. След известно време чухме плискане. Птицата се появи и то тъкмо на мушка. Почти натиснах спусъка! За щастие задържах пръста в последната секунда. Това не беше птица, а човек, чернокож. Негърът седеше в лека тъмна лодка и беше облечен само с един ленен елек, който оставяше открити неговите черни, силни ръце. Главата си беше увил с бяла кърпа. Ето защо, видян отпред, приличаше на птица с бяла глава и шия.
— Някакъв негър! — прошепна Бен Нил. — Ще се отправим ли към него?
— Разбира се! Може би ще узнаем нещо за серибата Алиаб. Плюй си здраво на ръцете! Той гребе бързо и трябва да го настигнем!
Бен Нил улови веслата. Ние се стрелнахме иззад тръстиковия остров и после по килватера на черния. Бен Нил беше умел гребец и ние наближавахме негъра толкова бързо, че той скоро чу шума. Обърна се, видя ни, изплаши се и започна с все сила да гребе. Черният искаше да ни се изплъзне. Това беше твърде много подозрително.
От този момент спряхме да го приближаваме. По тая причина си разменихме местата. Аз взех греблата, а Бен Нил седна при кормилото. Бях по-силен от него. Веслата се извиха под натиска ми.
— Ние го настигаме, ефенди, настигаме го! Продължавай все така! — даде ми зор Бен Нил.
След една минута доложи, че разстоянието вече възлизало само на половината. После обаче извика:
— Негърът иска да се измъкне настрани, навътре между тръстиковите острови!
— Вземи пушката ми и изстреляй дясната цев! Ама да не улучиш негъра!
Изстрелът прогърмя и почти по същото време чух крясък пред нас. Бен Нил извести, понеже стоях с гръб към носа:
— Оня спря, защото ме вижда готов за стрелба. Уплашил се е и прибира веслата.
— Тогава ми отстъпи пак руля! Искам аз да говоря с него.
Ние си разменихме отново местата. Негърът беше сложил греблата в лодката и ни чакаше. Лицето му изразяваше отчасти страх, отчасти упорство.
— Към кой народ или племе принадлежиш?
— Аз съм бонго — отговори.
— Накъде си се запътил?
— Към Фашода. Много ми се ще да стана войник, а чух, че там имали нужда от асакери.
— Това наистина е вярно. Ти сигурно ще бъдеш приет.
— Мислиш ли, о, господарю? Да не би да познаваш града?
— Да. Идвам оттам.
Той поиска да каже нещо, преглътна го, ала накрая все пак отвори уста, за да запита:
— Познаваш ли сангака на арнаутите?
— Много добре.
— Жив ли е все още Ибн Мулай?
— Защо би трябвало да е мъртъв?
— Защото… защото… защото…!
Запъна. Аз взех руля в лявата, карабината в дясната ръка и се обърнах рязко към него:
— Будалкаш ни. Ти не си бонго, иначе щеше да имаш по-кафява кожа, а ти си наситено черен. Един бонго също така никога не татуира, челото си като теб. Ние ще се запознаем по-отблизо с твоя милост. Там долу лежи нашият кораб. Оттук ти не можеш да го видиш. Греби малко пред нас. При първия опит да офейкаш, ще ти прострелям главата.
Мъжът схвана, че съпротивата е напразна, потопи веслата във водата и плавателният му съд бавно се задвижи надолу по течението. Ние го последвахме.
Когато стигнахме при „Шахин“, чернокожият трябваше да върже лодката си до нашата и да се качи после на палубата. Той го направи с физиономията на човек, който съзнава своята невинност, ала аз много добре забелязах угрижения поглед, който хвърли около себе си. Той в никой случай не беше толкова непринуден, както искаше да си придаде вид. Рейс Ефендина се осведоми защо съм го довел на борда. Аз му съобщих. Ахмед измери негъра с очи и после рече:
— Има безобиден вид. Защо ще се представя за бонго, ако не е такъв?
— По причина, която определено ще узнаем. Огледай му лицето. Татуировката е особена: в средата на челото една отвесна резка, от която на двете страни се изтеглят дъгообразно към темето и обратно до слепоочията пунктирни линии. По този начин се татуират динка, но никога бонго. Той ме излъга и това трябва да си има своята причина. Че иска да става войник, не е вярно, а дето пита за Ибн Мулай, сам увеличава подозрението към него. Аз имам голямото желание да го сметна за вестител, който някой си там праща при сангака.