— Не е така, както мислиш — увери. — Аз съм бонго й искам да отида във Фашода, за да стана войник. Вече ти го казах и сега нищо друго не мога да ти река.
Това твърдоглавие навярно щеше да ме постави в затруднено положение, ако в този миг не беше се случило нещо неочаквано. Полу, който беше спал, се бе събудил и приближи със сестра си Джангех групата, която представлявахме. Когато погледът му падна върху негъра, той се спря като вкаменен, вторачи се в него с големи, широко отворени очи и изкрещя с пронизващ глас:
— Агади, аба-каранг!
Тези думи бяха от наречието на племето, към което принадлежаха двете негърчета. Те означаваха: „Агади, брат на татко!“, т.е. „чичо“. Заговореният не беше забелязал децата. Чувайки името си, той се обърна бързо към тях. Те се втурнаха към него и той ги позна. Изненадата му беше толкова голяма, че без възражение се остави да бъде прегърнат от тях. Те плачеха от радост и се катереха по него. Тогава неговото вцепенение се разтвори в един пронизителен крясък на екзалтация. Негърът ги притисна към себе си. Затанцува с тях по палубата, ревейки думи, които не разбирах, защото бяха от езика на динка, от който ми бяха известни само няколко идиоматични израза. Най-сетне се успокои и седна с тях на палубата. Те поведоха оживен разговор, който продължи може би половин час.
Ние не ги смущавахме и спокойно чакахме резултата от тяхната беседа. След като бе узнал всичко, мъжът стана, запъти се към мен със засияло от радост лице, направи ми еди почтителен поклон и заговори на арабски:
— Ефенди, прости ми! Аз не знаех, че тези деца са тук, нито пък какво си сторил за тях. Ти си един много добър господар, а не лош и зъл човек, както си мислех по-рано.
— Аха, значи все пак си чувал за мен?
— Да. Когато ви срещнах там горе по реката, не знаех кой си. Но когато видях кораба, разбрах кого имам пред себе си.
— Значи правилно предположих преди малко, ние сме ти били описани?
— Да, и то толкова точно, че сега се учудвам, дето веднага не те разпознах. Ибн Асл го стори.
— Към чиито бойци ти принадлежиш?
— Да, аз принадлежа към джангех, които той вербува. Даже съм техен предводител.
— И трябва да отнесеш някакво известие до Фашода?
— Така е. Едно писмо до Ибн Мулай, сангакът на арнаутите.
— Ние не го намерихме. Ти трябва много добре да си го скрил. Къде е?
— Ефенди, аз дадох дума на Ибн Асл да го предам единствено на сангака.
— Ти си честен мъж. Ибн Асл обаче е мерзавец, който вероятно иска да те измами.
— Да ме измами? Как тъй?
— Ти си предводителят на джангехските войни и в качеството ти на такъв за него е невъзможно да се лиши от теб. Щом въпреки това те е отдалечил, то може да се предположи, че храни нечестни намерения спрямо твоите хора. Не можеше ли да прати някой друг, някой бял? Хората ти е трябвало да останат без водач. Вдяваш ли?
Динка заби замислен и мрачен поглед в земята. После рече:
— Ибн Асл каза, че тъкмо дето праща мен, било едно голямо доказателство за неговото доверие. Той няма как да възнамерява нещо лошо срещу моите дженгехи, защото се нуждае от тях. Без тях не може да залови никакви роби.
— Това е вярно. Той ще лови роби с тяхна помощ. Но когато вече не се нуждае от тях?! Както сега, ако после не само им откаже възнаграждението, ами и самите тях превърне в роби?
Агади ме погледна стреснато. Беше му необходимо време едно такова отношение за възможно. Сетне подскочи.
— Ефенди, как може въобще да се случи подобно нещо?
— Ибн Асл е способен на всякаква, даже най-голямата проклетия. И какви хора, има при себе си? Питай твоите млади роднини Пуло и Джангех!
— Те вече всичко ми казаха. Ти си ги спасил. Ти вече си освободил много други роби. Ти знаеш всичко отнапред. Твоите очи поглеждат във времето, което идва едвам по-късно. Дали ти и тук видя правилно? Тогава горко на Ибн Асл! Де само да можех да узная дали имаш право!
— Това е много лесно за узнаване. Сигурно го има в писмото. Дай ми го!
— Ама… ама…!
Неговата честност се възпротивяваше да предаде в ръцете ни онова, което му бе поверено. Той се бореше със себе си. Накрая загрижеността за него и хората му взе решение.
— Ефенди, човек трябва да е не само честен, но и разумен. Ако Ибн Асл е наумил нещо лошо с нас, то моята честност няма нищо да помогне срещу това.
— Тогава кажи къде държиш писмото!
Бях любопитен да узная скривалището, тъй като бяхме претърсили най-внимателно него и лодката му, без нищо да открием.
— Писмото е пъхнато в един малък глинен съсъд, закрепен на дъното на моята лодка — обясни той.
Леката лодка беше изтеглена на борда. На кила висеше едно малко глинено шишенце, чието тясно гърло бе затъкнато със смола. Ние отрязахме връвта и го строшихме. Съдържанието му се състоеше в един изписан лист хартия. Рейс Ефендина го взе, за да го прочете, поклати глава, разгледа го още веднъж и ме попита после: