Сега звездите станаха по-бледи, понеже луната изгря. Но тя все още не се виждаше, тъй като стоеше зад гората. Последната наподобяваше тъмен зид, в който не се съзираше никаква пролука. Джангехът беше водач на лодката. Той инструктираше тихо как да се гребе и управлява. Веслата бяха толкова внимателно потапяни и движени, че не причиняваха никакъв шум. Най-сетне негърът прошепна:
— Тук е мишра. Трябва да спрем.
— Но не при самия мишра, а преди него, до някое дърво! — поправих го аз.
Мишра беше пристанът. Дотам плавателния ни съд не биваше да отиде, тъй като щеше да бъде забелязан, в случай че имаше пост. Сега все пак различихме една пролука в гората; беше приблизително двайсет крачки широка. Това бе пристанът. Той се изкачваше от водата към височината на брега, ставайки все по-тесен, и завършваше при гредите и тръните, с които бе затворен входът на серибата.
Аз насочих лодката към едно дърво, растящо наполовина във водата, наполовина на брега. Агади се изправи отпред в лодката, за да я привърже към дървото, ала някакъв дълъг, здрав корен се бе протегнал във водата. Тук в сянката той не се виждаше. Лодката го закачи, полегна настрани и джангехът изгуби равновесие. Той цамбурна в реката и нададе силен вик на ужас, понеже знаеше, че на това място има крокодили. Агади потъна, подаде се отново и бе хванат и задържан от Бен Нил за ръката. По-нагоре имаше няколко пясъчни и тинести наноса. Една тъмна лента се отдели оттам и се насочи бързо към нас. Страхливо оглеждащият се динка я видя и извика уплашено:
— Крокодил, крокодил! Приберете ме вътре!
Агади действително се намираше в извънредно голяма опасност. Аз скочих от руля, сграбчих го за другата ръка… едно рязко дръпване от страна на Бен Нил и мен и застрашеният влетя в лодката, от което тя така се разклати, че заплаши да се обърне. Робът вече изчезваше под водата. В този миг крокодилът я блъсна с глава — за наше щастие, защото от това лодката отново се изправи. Бен Нил угости животното с един удар на греблото по муцуната и то изчезна под водната повърхност.
Сега лодката бе вързана за стеблото и ние останахме да седим безмълвно в продължение на десетина минути, за да се ослушаме. След като нищо не се раздвижи, приехме, че крясъкът и думите на негъра не са били чути, и аз се приготвих да сляза.
— Не сам! — нашепна ми Бен Нил. — Вземи ме със себе си, ефенди!
Тъй като бяхме вдигнали такава дандания, сметнах за по-добре да му дам помоленото разрешение. Слязохме там, където ъгълът на гората граничеше с водата и мишра. Аз не бях взел пушка и бях въоръжен само с ножа и двата револвера.
Веднага щом краката ни докоснаха земята, клекнахме, за да се ослушаме отново за известно време. Около нас владееше дълбока тишина и нищо подозрително не се чуваше. В този момент луната изгря над дърветата и заля със светлината си откритото пространство на мишра. Можехме да го обгърнем с поглед. Беше така осветен, че дори мишка не би могла да ни убегне по тая площ. Ние се изправихме, за да се изкачим горе и проучим по какъв начин бе затворен входът към серибата. Затварянето се състоеше от здрави колове с височина четири метра, свързани с гъст трънен плет.
— Тук е непроходимо, ефенди — прошепна Бен Нил. — Трябва да се върнем.
— На мен не ми бе и в намерението да се вмъквам в серибата — отвърнах аз също така тихо. — Нека видим дали тези колове са набити в земята. Типовете все пак трябва да имат някакъв удобен проход. Ако се окаже, че преградата е прекалено стабилна, ще трябва да допусна, че тук някъде има „миша дупка“.
Наведох се да прегледам долната част на коловете. Тогава до мен прозвуча един крясък от устата на Бен Нил. Понечих рязко да се изправя, ала получих удар по главата и изгубих съзнание…
Когато дойдох отново на себе си, бях омотан с въжета като някоя египетска мумия с ленените й бинтове и лежах в един тукул, в който гореше огън и димът се изтегляше през едно отверстие в покрива. Бен Нил лежеше също така вързан като мен. Виждайки, че отворих очи, той отдъхна дълбоко:
— Слава на Аллах, че се пробуди! Смятах те за мъртъв, ефенди!
Главата ме цепеше. Пред очите ми се мержелееше, а в ушите жужеше рояк пчели. Забелязах, че сме сами.
— И теб ли те повалиха с удар? — попитах.
— Не.
— Тогава можеш да ми разкажеш как се случи, че се намираме тук, вероятно в някой тукул на серибата.
— За съжаление, да. Ние сме в заселището, макар ти да казваше, че изобщо не ти било в намерението да се вмъкваш тук. Ти тъкмо беше изговорил тези думи и аз бях сграбчен отзад. Обърнах глава и видях зад теб да стои някакъв келеш, замахнал да те удари с едно гребло по главата. Изкрещях високо. Ударът се стовари и ти рухна. Мен ме държаха трима или четирима здрави мъже. Те поискаха да ме съборят, но аз се бранех с всички сили, за жалост напразно.