— Ти ме подхвърли на злотворни часове! — въздъхна, като подпря лакът на коляното и облегна глава на дланта.
— Аз? Ти самият си си виновен. Единствено ти самият! Ние християните имаме една поговорка, която казва: „Не върши зло, та да не те сполети зло!“
— Ама аз все пак не съм сторил нищо, което да може да оправдае смъртта ми!
— А аз не само нищо зло, ами все добро ви правех, но вие въпреки това бяхте твърдо решили да ме погубите.
— Това сега напълно отмина, ефенди! Съзнавам, че най-голямата глупост в живота ми беше, дето дръзнах да навляза толкова дълбоко в Судан. С какво удоволствие бих тръгнал незабавно обратно!
— За да продължиш там търговията с роби!
— Не. Има и други стоки, които човек може да купува и продава. Ефенди, пуснеш ли ме да си вървя, то ти се заклевам в Аллах, Пророка и отвъдното блаженство на всички мои предци и потомци, че никога вече и един роб няма да продам!
— Това обещание не ме задоволява, защото няма достатъчно възмездие за онова, в което мога да те обвиня.
— Какво всъщност искаш още от мен?
— Нищо повече, наистина, от твоя живот.
Мурад оброни лице в шепи и се умълча. След известно време отново дигна поглед към мен.
— Тогава не се бави и ме застреляй тук на място!
Ама какво лице само! Мъжът за тези малко часове сякаш се беше състарил с десет, петнайсет години. По пълните му страни се бяха вдълбали бръчки. Това ме удовлетвори, това бях целил. Ето защо заговорих нататък по-малко строго:
— Мурад Насър, спомни си часа, когато се срещнахме в Кахира. Аз не те познавах, ала ти ме беше виждал в Алжир, беше чувал за мен. Разправи ми го и ме покани у дома си. Аз намерих доброжелателство при теб и проявих готовност да те придружа до Хартум. Станахме приятели. Сетне узнах, че си роботърговец, което дотогава беше премълчавал. Трябваше да се разделим. Практически ние бяхме свършили един с друг. Ала ти се нахвърли с омраза и мъст към мен и се превърна в мой върл враг. Това не беше умно. Ти ме познаваше като мъж, който върви по свои пътища, който освен от Бога от нищо не се страхува и не свива платна пред никоя хитрост. На един такъв мъж не биваше да ставаш враг дори само от голо благоразумие, от чиста пресметливост. Въпреки това ти стана, губеше карта сред карта и днес стоиш с празни ръце пред мен, понеже ти обрах всички козове. Съжалявам те. Аз бях твой приятел и никога не можах да го забравя. Не мога да го забравя и сега и бих желал да ти предложа ръка за помощ. Но не аз, а Рейс Ефендина трябва да вземе решение за теб. Той ще иска твоята смърт. Ако измоля живота ти от него, в замяна трябва да можеш да му предложиш нещо повече от обещанието, което току-що ми даде.
— Тогава кажи какво изискваш от мен!
— Ясно, сигурно доказателство, че говориш сериозно за скъсване с търговията с роби. Отречи се от Ибн Асл! Това е доказателството, което искам от теб.
— Само това? Повече нищо? — попита турчинът, като очите му отново получиха блясък. — Нищо по-лесно! Аз осъзнах, че този мъж е бил моят зъл демон, че щеше да остане моят зъл дух. Защо поиска той моята сестра? Защо не я взе, когато му я доведох? Защо ме примамваше заедно с нея все по-навътре и навътре в пущинака? Каква цел може да има това?
— Във всеки случай някоя лоша за теб и сестра ти.
— Първо сватбата щеше да се състои в Хартум, после във Фашода, сетне тук в серибата. А сега той отново замина и ни остави сами с хора, които не познавам, и към които не мога да питая никакво доверие!
— Ти нямаш потребния остър взор да прозреш тоя шейтан. На твое място аз отдавна щях да знам какво възнамерява с мен. Отдавна щях да съм го принудил чрез хитрост да си разкрие боята. Помисли за вероломството, което е наумил спрямо клетите динки! Те са негови съюзници. Той им е обещал възнаграждение, а пък… се тъкми по-късно, след като са работили и пролели кръвта си за него, да ги превърне в роби и продаде! Такъв човек не е ли способен да постъпи също така лошо, та даже и по-лошо, и с теб? Той е нападнал Хафид Сихар и го е продал, за да се добере до състоянието му. Ти също си богат. Ибн Асл загуби много, почти всичко, той има нужда от пари. Защо те мъкне подире си? Защо те отдалечи от местностите и селищата, където хората биха забелязали твоето изчезване, смъртта ти?
— Ефенди! — вресна турчинът. — Така ли го мислиш?
— Да, така! Другояче не!
— Може би имаш право. Да, колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се струва, че твоята проницателност и тук нацелва вярно.
— Опомни се тогава! Знаеш ли накъде се отправи Ибн Асл?
— Към гохките.
— Можеш ли да ми опишеш пътя, по който е поел?
— Аз се заклех думица да не разгласявам за това.