— Да сдържиш една такава клетва, е грях. Ние искаме да отидем на помощ на застрашените негри. Но това е възможно само ако бъдеш откровен. Твоята клетва е била едно недомислие и ще се превърне в престъпление, ако я сдържиш.
— Имай предвид все пак, ефенди, че съм се заклел в брадата на Пророка!
— Глупости! — викнах ядосано. Та вашият Пророк изобщо не е имал брада!
— Как? Какво? Нямал брада? Мохамед… не… е…
Думите му заседнаха в устата. Той ме зяпна в лицето като завеян.
— Хайде, хайде, успокой се! Може би все пак е имал някаква!
— Може би? Ефенди, ти знаеш толкова много неща, които другите не знаят, и щом тъкмо ти твърдиш, че той нямал, о, небеса!?
— Тези слова ми се изплъзнаха само в яда.
— Значи нашият Пророк е имал брада?
— Вероятно.
— Слава на Аллах! Никога не съм виждал човек, който да се съмнява в брадата на Пророка.
— Е, нея никой не я е виждал, поне никой от сега живеещите, а в Корана нищо не е писано по въпроса. Ако ти сега се закълнеш в една толкова съмнителна работа, то тази свята клетва за мен няма да има никаква стойност. Ти си я положил в прибързаността си. Вземи си я обратно! Такъв е моят съвет За твое добро е.
— Не можеш ли да ми дадеш време за размисъл?
— И на това ще се съглася, но само за много кратко време. Рейс Ефендина ще поиска решението ти, а той може всеки миг да пристигне.
— Всъщност аз вече достатъчно ти казах, ефенди, като ти съобщих, че Ибн Асл се кани да иде при гохките.
— Това аз го знаех и отпреди, от неговото писмо. Гохките са народ от лишеите. Те си граничат с джурите, имат голяма територия и сред нея немалко богати села. Един такъв поход винаги е насочен към някое определено село и ние трябва да го знаем, ако искаме да имаме успех. На теб то сигурно ти е известно и вероятно знаеш и пътя, който Ибн Асл е хванал?
— Знам го. Ибн Асл има карти на всички области край Горни Нил. Аз се ориентирах по тях заедно с него и присъствах, когато определи пътя, по който щеше да поеме.
— Значи си в състояние да ни дадеш точна информация. Откажеш ли да го сториш, то не бива да очакваш пощада от Рейс Ефендина, Върни се сега обратно в ямата! Аз ти казах каквото имах да ти казвам. Какво ще правиш сега, си е твоя работа.
— По-напред още едно, ефенди! Как ще се отнесеш с моята сестра? И нея ли ще третираш като неприятел?
— Не. В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Аз ще се погрижа за Кумру така, че да не почувства отсъствието ти. Доколкото знам, тя усърдно си сърба кафе, а когато една жена може да прави такова нещо, опасения за срутване на небето не съществуват.
Мурад Насър се спусна в ямата и ние изтеглихме отново стълбата. Аз си натъпках нова лула, запалих я и заслизах после към мишра. Едва бях стигнал там и ето че „Шахин“ се появи с издути от вятъра платна. Великолепна гледка за окото беше тоя елегантен ветроход. Отпред на носа стоеше Рейс Ефендина. Той ме видя и ми викна:
— Е-хей! Ей къде стои завоевателят на света и пуши лулата на победата! Пленничеството, изглежда, не ти се е отразило зле!
— То беше толкова кратко — ухилих се аз, — че далеч повече ме развлече, отколкото ме обезпокои.
— Чух. Абу ен Нил ми разказа всичко. Сега обаче искам да го чуя и от теб. Идвам веднага!
„Шахин“ зашумя по-близо, ветрилата се свлякоха. Движен от инерцията, корабът дойде напълно до мишра и хвърли котва. Трапът бе спуснат и Рейс Ефендина се завтече пръв към брега, протегна ми двете си ръце и раздруса здраво моите.
— Четирима мъже да завземат една сериба, като преди туй даже били пленени, това е вече нещо, с което човек може да се гордее. Сега всички кучета ще бъдат подложени под ножа, всички от първото до последното, нито дебелият турчин ще бъде изключен.
— По-яваш, по-яваш! Не ми се иска да го чуя толкова категорично изговорено.
— Какво? — рече Ахмед, свъсвайки мрачно вежди. — Пак ли се тъкмиш да ми излезеш с някоя от твоите човеколюбиви молби? — Неговото толкова радостно, весело лице из един път възприе един съвсем друг израз, когато сега почти грубо продължи: — От тая работа нищо няма да стане. Нещата са вече твърдо решени. Такива изчадия не бива да остават живи. Ела с мен горе в серибата!
Изкачихме мишра и пропълзяхме през „мишата дупка“. После аз го разведох наоколо, без на първо време да влезем в някой тукул. След това седнах до ствола на едно дърво и го поканих:
— Седни тук с мен! Искам да ти разкажа.
— Добре, ефенди. Преди това обаче искам да ти кажа, че Ибн Асл умее да си построи сериба. Та това е истинска крепост! През тая горска стена не можеш се провря. Необходимо му е било само да постави бранители при мишра и блъскай си ако щеш сетне главата. Дванайсет мъже си бил свалил като цяло? Дори тези, ако са били достатъчно запасени с муниции, щяха да отворят много работа на моите асакери и такалехите.