Ахмед Абд ел Инсаф проучва няколко мига турчина и после запита:
— Знаеш ли кой съм?
Мурад Насър се поклони дълбоко и мълчаливо.
— А ти си един дерач на роби, комуто би трябвало всъщност да отпоря кожата от тялото, една отровна гадина, която човек трябва да стъпче и унищожи. Признай, търгуваш ли с роби?
— Досега, да.
— Бил си съюзен с Ибн Асл?
— Да.
— С това ти изрече смъртната си присъда.
— Емир, аз не го познавах добре! — заекна турчинът изплашен.
— Толкова по-зле за теб! Човек не търчи подир един непознат толкова надълбоко в Судан! Накъде е хванал той сега?
— Към гохките.
— По кой път?
— Изпървом с кораба нагоре по реката до Агуда. — Мурад Насър вече не мислеше за своята свещена клетва за брадата на Пророка. Той трепереше от страх. Тонът, с който му говореше строгият съдия, не позволяваше да възникне опит за съпротива, колебание. Той отговаряше на всеки въпрос веднага. Аз извадих картата, за да сравнявам с нея сведенията му.
— Кое селище тъкми да нападне?
— Вагунда.
— Защо нея?
— Повелителят на Вагунда е струпал значителни запаси слонова кост, а подчинените му притежават големи стада. Негрите от онази област са известни също така като силни.
— Значи когато ги продадат, ще донесат добра печалба! Ех, вие, кучи синове! Слонова кост, стада и негри! Шейтанът дано ви разнесе по всички ветрове! Има ли и други селища в близост до Вагунда?
— Тхуат, Агарду, Акокю и Фогуда се намират наблизо.
— Кога мислеше Ибн Асл да пристигне там? Прави ли някаква сметка?
— Ние обмислихме всичко точно. Той смяташе да не прекара по-дълго от двайсет дена в поход.
Ахмед ми хвърли въпросителен поглед и аз му кимнах утвърдително, в знак, че турчинът е казал истината. Последицата от това беше, че съдникът продължи значително по-меко:
— Ще ти гласувам доверие. В отговорите си ти нищо не прикри и това те спаси. Ефендито ме помоли да проявя милост към теб и аз ще опитам да откликна на тази молба. Знаеш ли правия, пряк път за гохките?
— Да. Той тръгва оттук нагоре по реката до маийех Семкат, където се стига на третия ден. Там трябва да оставите кораба и в продължение на шест дена да се придвижвате на запад по сушата.
— Известен ли ти е сухоземният път? Можеш ли да ни водиш?
— За съжаление не, защото никога не съм бил там.
Тогава един от пленените асакери, още доста млад мъж, извика:
— Бъди милостив, о, Ахмед Абд ел Инсаф, и ми позволи да говоря! Аз познавам пътя. Ибн Асл изпрати нататък Малаф, че да изготви карта. Онзи ме взе със себе си. Ние се заскиторихме навсякъде, за да се запознаем с всяка гора и вода.
Младежът можеше да влезе в работа! Дадох един знак на съдията. Той ме разбра и понечи да продължи с разпита, ала вниманието му бе отвлечено към едно място, където се очерта кръгът на нашите асакери да се разтури. Виждаше се, че някой иска да си пробие път. Ето че кръгът наистина се разтвори. И кой се появи?
Ама хем си го бях помислил! Кумру, гургулицата, с фередже пред лицето и димящо гърне вода в ръцете! Подире й ситнеше Фатма, любимката, носейки счуканото кафе, зад нея — двете били слугини с филджаните от порцелан. А най-подир следваха черните момичета — едното с лулата, другото с делвичката тютюн. Идеше ми да се изхиля високо. Рейс Ефендина намръщи лице и викна на красавиците:
— Какво дирите тук? Дим да ви няма! Мястото ви е в харема, а не в тоя кръг!
Но веднъж вече изтървани, нямаше удържане. Те не се оставиха да бъдат объркани, а приближиха в гъши марш и спряха пред него.
— Нашето място си е баш тук, о, повелителю — изгука гургулицата. — Ние ти предлагаме подкрепа след пътуването: кафе — свежо и горещо като момински устни, и тютюн — сластта на уханията, възхитителният лъх на рая. Пий, пуши и освободи в замяна брат ми, когото аз не…
По-нататък не стигна. Ръцете й още от самото начало бяха изпълнявали някакъв причудлив ритуал. Димящото гърне се кандилкаше ту надясно, ту наляво, Кумру току го оставяше да се снижи, току го издигаше пак трескаво. Горната част на тялото й се сгъваше напред, изправяше се отново, накланяше се на една страна, на другата… Виждаше се как нещастието се задава. На добрата гургулица й липсваше именно онова благотворно предохранило за ръце, което арабката нарича танджария, а немкинята — ръкостиски. Съдът беше твърде горещ за нейните нежни пръсти. Момичето дълго бе понасяло болката, ама това сега вече не ставаше и при най-добрата воля. Кумру метна гърнето с все вода в краката на Рейс Ефендина, припна бързешката и изкудкудяка: