— Та ние само шепнем. Впрочем той още съвсем не е тук.
Факир ел Фукара изпитваше ужасен страх. Ясно чувах как зъбите му тракат и когато сега сложих ръка върху неговата, той нададе висок вик на ужас. Беше сметнал леката ми ръка за тежката лапа на лъва.
Абдуллах, изглежда, междувременно нещо бе наумил. Виждах го ясно как клечи зад храста си. От мен до него имаше четиридесет крачки и осемдесет до извора, така че можех да пратя дотам, в случай че лъвът се втурнеше нататък, едно точно попадение, фесарахът изпървом бе легнал на земята, а сега клечеше и се маеше нещо с ясновидската кремъклийка. Същевременно накланяше глава настрани, за да надзърта иззад буша. Ето го че вдигна пушката и насочи цевта към мястото, където преди малко бяхме забелязали движението. Какво възнамеряваше? Да не би да се канеше да стреля? Биваше ли да му попреча с едно високо подвикване? Даже и да бях пожелал да рискувам, щеше да е твърде късно, защото той вече натисна спусъка. Ясновидската кремъклийка избумтя като някой старовремски топ, а прикладът й така го „ритна“ по главата, че той се катурна назад. Но бързо скочи и закрещя ликуващо, размахвайки ръце като крила на вятърна мелница:
— Хамдулиллах! Мой е! Аз го застрелях и уцелих! Там рухна той, там лежи в кръвта си той, убиецът, съсипникът на хора и изтребвачът на стада! Ликувайте, мъже, викайте, кряскайте и пейте за неговата кончина, една кончина без слова и чест, кончина на страхливостта и позора! Ефенди, ела, ела скоро насам да ти го покажа!
Непредпазливият човек беше направо извън себе си. В бивака асакерите се надигнаха, повярвали на думите му. Ама по какво ли пък беше стрелял? По всичко възможно, само не и по лъва, защото тъкмо в този момент ветрецът ми донесе онази непогрешима, остро режеща миризма, която при големите диви хищни животни от семейство котки е десет пъти по-силна от тази на живеещите по панаирджийски менажерии и зоологически градини.
— Той го застреля. Да вървим натам, ефенди! — рече Мохамед Ахмед.
— Глупости! Лъвът идва тъкмо от противоположната посока. Той е точно пред нас. Аз вече го подушвам.
— О, Аллах, о, милост, о, закрила и утеха на вярващите! Ти бъркаш! Абдуллах е победителят и аз отивам при него.
Мъжът скочи и хукна. Нямаше да мога да го задържа дори да бях искал, защото вече нямах време за това. Лъвът беше тук! Видях го да се появява под предните дървета на разреденото място, озарен почти като през светъл ден от високо трепкащите огньове — едно високо над метър, дълго сигурно два и половина метра, необикновено силно животно с гъста, тъмно оцветена грива.
Аз лежах в положение за стрелба. Лъвът обаче бе застанал в лош прицел, а погрешен изстрел не биваше да рискувам. За дълги съображения нямаше време, защото животното видя отдалечаващия се в бяг Факир ел Фукара и се извърна да се спусне след него. Аз изкрещях с всички сили, за да насоча вниманието на лъва върху себе си. Извъртеше ли се хищникът към мен, щях да имам по-добра цел. Но той, изглежда, не чу крясъка ми, най-малкото не го зачете, а се стрелна подир факира — един скок, два скока, три скока. Лъвът бе съгледан от бивака. Асакерите завиха от ужас. Абдуллах също се разкрещя за помощ, сякаш му предстоеше да гори в огнената Геена, а Факир ел Фукара спря с привлечено внимание и се огледа. Като зърна хищното животно зад себе си, краката му се подкосиха от страх и той издигна нагоре молитвено сключени ръце, неспособен да издаде и един звук.
Това бяха само мигове, ала аз се бях възползвал от тях. Стиснал мечкоубиеца в десницата, бях се затичал от скривалището след удушвача на стада, измъкнах револвера с лявата ръка и изстреля последователно шестте куршума, ревейки непрестанно. Това помогна. Лъвът ги чу и се обърна рязко. Аз се отпуснах на колене с бързината на мисълта и насочих пушката. Бях помогнал на другите двама. Знаех го, защото лъвът се хвърля непременно към онзи, който го напада.
Исполинският лъв премери разстоянието с очи. С един скок нямаше да може да ме достигне. Трябваше да направи два и веднага щом докоснеше след първия земята, куршумът ми трябваше да го улучи, в противен случай вероятно вече нямаше да сваря да стрелям втори път. Бяха пъклени мигове, толкова повече че могъщата котка не издаваше нито звук. Сега тя се изстреля нагоре с широко разперени предни лапи. На дванадесет крачки пред мен се приземи и получи първия заряд. По тялото премина тласък, като ударено отпред. Животното беше добре улучено. Но веднъж напрегната, силата на волята и мускулите още действаше — мощното тяло отново полетя към мен и щеше неминуемо да ме достигне. Ала още преди да е могло това да се случи, вторият ми куршум го нацели във въздуха и аз се метнах далеч настрани, като пуснах пушката и измъкнах ножа от пояса. С изтеглено за удар оръжие се обърнах светкавично и видях за щастие, че подобна отбрана не беше необходима. Лъвът лежеше по гръб, преобърна се, притегляйки спазматично крака към тялото, веднъж на дясната и веднъж на лявата страна, остана там да лежи и изпъна после, с кървава пяна в полуотворената паст, в едно последно движение четирите лапи далеч от себе си. Могъщият звяр беше мъртъв! Не беше нужно потвърждение чрез продължително преглеждане. Видях, че куршумите бяха улучили местата, към които ги бях предназначил, сиреч първият през окото в мозъка и вторият отдолу нагоре в сърцето. Въпреки това не посмях все още да докосна животното. Вдигнах пушката, заредих я и бутнах после лъва с цевите. Ако беше издал още признаци на живот, можех да му тегля още два куршума, преди да е съумял да скочи. Но той не трепна, наистина беше мъртъв.