Всичко това се беше случило толкова бързо, че Мохамед Ахмед все още коленичеше, а Абдуллах още стоеше, крещейки, до храста си. Асакерите бяха преустановили своя вой, тъй като не се виждаха вече заплашени. Аз тръгнах към Факир ел Фукара и го хванах за ръката да го изправя.
— Какво коленичиш и се молиш още? Людоедът е мъртъв.
— Мъртъв? — повтори той като отсъстващ духом последната дума.
— Да, мъртъв. Няма защо повече да се страхуваш.
— Хамдулиллах!
Само това славословие към Аллах изговори още Мохамед Ахмед. После стана и навлезе в гората, без да се интересува от лъва, определено един странен начин да се отблагодари на своя животоспасител. Чул думите ми, фесарахът попита:
— Сигурно ли е наистина, че е мъртъв?
— Съвсем сигурно.
— Значи човек може да го разгледа и попипа?
— Че защо не?
— В такъв случай ще повикам асакерите, за да възхвалят нашата победа.
„Нашата победа“ каза Абдуллах. Е, аз бях любопитен да видя поваления от него лъв! Най-напред бе огледан моя. Но спътниците ми приближиха не бързо и в буйна радост, а колебливо и мълчешката. Измеренията на лъвското тяло дори в смъртта вдъхваха толкова уважение, че бяха необходими многократни уверения от моя страна, преди един аскери да се осмели да хване главата на животинския труп и да я килне на другата страна. Когато хората се убедиха по този начин, че наистина не съществува никаква опасност, боязливата тишина се превърна в горделиво оживление. Абдуллах постави началото, като се възкачи на тялото на лъва, натрапвайки се за оратор, и подхвана по следния начин:
— Хвала на Аллах и слава на Пророка! Този ден е ден на победата. Потвърдете го, вярващи!
— Да, хвала, слава, победа! — закряскаха асакерите, приближили всички. Само верният на дълга си Бен Нил бе останал да пази пленниците.
— Вие чухте — продължи говорителят — за Лъва от ел Тайтел, чиято паст зееше широко и всяка седмица поглъщаше един последовател на Пророка. Потвърдете го приятели и спътници на двамата герои на деня!
— Потвърждаваме го! — прозвуча отговорът. Под „двамата герои“ естествено имаше предвид себе си и мен. Той продължи:
— В търбуха на Господаря с голямата глава са погребани стотици мюсюлмани. Днес той дойде при този извор, за да продължи своите престъпления. И тогава лумна гневът на войните, яростта на най-прочутите бранници в Африка. Те, именно Кара Бен Немзи ефенди и Абдуллах Бен Калаун ес Сеияд, потеглиха срещу ненаситника. Викнете хвала и слава за тях, о, свидетели на техните дела!
— Хвала, слава, хвала! — прокънтя околовръст.
— Удушвачът на живите не дойде сам, а водеше със себе си един непризнаващ Аллах спътник по безчинства. Тоя спътник — дано Аллах натика душата му тялото на някое куцо куче! — има безогледната дързост да се изпречи насреща ми. Аз бях обзет от сърцатото желание да унищожа това чудовище и като насочих моята ясновидска кремъклийка към него, го прокудих от Страната на живите, гътвайки го с един изстрел. Той лежи там, в края на шубрака, озарен от лъчите на моето геройско дело, и аз подир малко ще ви го покажа, за да можете да викнете: Срам и позор за него! Мен обаче, победителя, възхвалете с един трикратен триумфиращ вик!
На подканата му бе откликнато. А после бъбрицата намери за подобаващо да се позанимае и с моя милост:
— Тъй като аз застрелях живия гроб на толкоз много правоверни, часовникът и далекогледната тръба ми се полагат, понеже ги спечелих. Аз сторих, както бе поискано, същото като ефендито. Срязах също като него един четириног господар с глас, наподобяващ гръмотевица. Да, аз даже катурнах моя преди той неговия. Този лежи под краката ми, опънат в собствената си кожа, която би трябвало на живо да му се смъкне от тялото. Ефендито се нуждаеше от два изстрела, за да го убие, докато на мен ми бе нужен само един куршум.