Въпреки това този победител също трябва да си получи своето възнаграждение. Викнете и за него три пъти хвала!
— Хвала, хвала, хвала! — се разнесе за мен.
— Сега героите и победителите са почетени, а съдбата на победените е да бъдат подиграни и оплюти. Удряйте тоя унищожител на човешкия род! Блъскайте го, теглете го и го щипете! Дърпайте го за опашката и ушите, наречете го с имената, които му подобават, та неговата страхлива душа да потъне в един безмерен срам и се задуши! Емнете се върху него, оскубете козината му, съдерете кожуха му, за да си вземат подобните нему един предупредителен пример и не се осмеляват повече да налитат на следовниците на Пророка, а се задоволяват с месото на камили, овце и кози! Аз казах. Да бъдат прославени победителите! Хвала, хвала, хвала!
Асакерите присъединиха акламациите си, а Абдуллах слезе от лъва, върху който сега всички се нахвърлиха. Мъртвото животно беше обработвано с ръце и крака по такъв начин, че се видях принуден да им заповядам да спрат, за да спася красивата кожа. Постигнах го най-бързо, като надвиках всеобщата гълчава:
— Стига, престанете, правоверни! Тоя удушвач от Ел Тайтел вече е достатъчно опозорен. Нека сега подирим прочутия лъв, на когото Абдуллах взе живота! Моята душа копнее да се наслади на неговата гледка.
— О-о, ти безкрайно ще се радваш, ефенди — увери споменатият. — Моят лъв е почти още един път по-голям от твоя, защото главата му стърчеше високо над храстите, в които се таеше. Аз спечелих баса и ти сигур няма да ме избудалкаш с печалбата, както аз при обратното положение тозчас щях да ти връча твоята. Аз заставам отпреди ви, мъже. Следвайте ме и образувайте триумфалното шествие до арената на битката, където моята слава спечели първата награда!
Аз изобщо не се страхувах за изхода на нашия облог. Сега отгатнах кой беше лъвът, чиято глава стърчала високо над храстите. Нашите камили лежаха край извора, ала животното на Факир ел Фукара, което бе пасло свободно, вече не се виждаше. То е било навлязло в буша, гризейки младите клонки, и сметнато от единия от „героите на деня“ за лъв, бе най-малкото наранено.
Процесията безмълвно се раздвижи. Мъжете сега отново трябваше да бъдат предпазливи, тъй като още не знаеха дали вторият лъв е също мъртъв, или само ранен, колкото повече наближавахме мястото, толкова повече забавяше крачка вървящият начело Абдуллах. Накрая той спря и се обърна назад към мен.
— Ефенди, ти нали се убеди в моето геройство?
— Напълно, защото ти повали най-голямото и прочуто животно на пустинята. За съжаление се опасявам, че Мохамед Ахмед няма да ти е благодарен за това.
— Аз хич не го и очаквам, защото той беше застрашен не от моя, а от твоя лъв. Така че нека отправи благодарността си към теб. А ти сега ела и тръгни начело! Знам, че твоите очи са по-остри от моите.
— Лъжеш се. От време на време аз виждам много зле и лесно може да се случи да сметна някой лъв за камила. Какво оскърбление би било за теб, ако изпадна баш в една такава заблуда! Ти си победителят, крачи си начело!
Абдуллах бе принуден да се помири. Но неговият кураж, изглежда, вече „стигаше края на земята“, защото той се предвижваше по такъв начин, сякаш ходеше по яйца. Само след шест-седем крачки спря пак, посочи напред и доложи с приглушен глас:
— Аллах керим! Ей там лежи. Виждам два от краката му да мърдат. Ефенди, какво да правим сега?
— Само все напред.
— Ама лъвът ще хапе! Той още не е мъртъв, а само ранен.
— Тогава приближи и му прати още един куршум! Вярно, това ще намали славата ти, тъй като сетне вече няма да можеш да твърдиш, че на мен ми е бил необходим един куршум повече от теб.
— На тая слава хич и не държа. Веднага ще ти го докажа. Аз имам само един куршум в кремъклийката. Твоята пушка обаче е двуцевна. Ти следователно си къде-къде в по-изгодно положение да светиш напълно маслото на излапвача. Стори го, ефенди, отстъпвам ти предимството!
— Моята скромност не ми позволява да ти изпълня желанието.
— Това е много хубаво от твоя страна, ефенди, ама… о, Аллах, той пак раздвижи краката си и чуваш ли фученето? Разлютен е. Аз ще застана отзад!
Нашият „герой на деня“ се совна край мен и асакерите и потърси зад тях сигурност пред „лъва“. Този действително бе дал един доловим признак на живот, ала това не бе яростното фучене на отпадащо диво животно, а болезненото хъркане на една ранена камила. Асакерите също се отдръпнаха изплашено назад. Аз обаче останах и казах на фесараха:
— Е, в такъв случай ще ти покажа колко е голяма наличната опасност. Това не са задните лапи на лъв, а краката на камила.