— За тая работа си твърде умен.
— Наричаш разумност от моя страна да ти оставя парите?
— Да. Ограбиш ли ме сега, то ще имаш еднократна печалба. Постъпиш ли обаче честно, можеш честно и много повече да печелиш от мен!
— Добре си правиш сметката. При мен нищо няма да ти се случи.
— Радвам се, че не съм се заблудил в теб. Що се отнася до мен, Мурад Насър ще поръчителства.
— Това ме склони да те допусна при себе си. Ти го познаваш, купувал си от него и ето защо смятам, че ще бъде доволен от тебе. Нямам нищо против да потеглиш заедно с мен.
— Закъде е планиран походът ти?
— За това по-късно. Нека първом се опознаем. Аз ти казвам добре дошъл, на теб и твоя помощник. Вие ще спите при мен и сега също ще се храните заедно с нас.
От другите огньове се носеше приканващо ухание на печено. Хората бяха заклали и нарязали едно говедо на мръвки, които сега печаха. Ние получихме нашия пай и се заловихме храбро за яденето. Същевременно разговаряхме, което означава, че аз трябваше да говоря, а Ибн Асл ме разпитваше. Той искаше да чуе колкото се може повече за мен, подробно да опознае мен, миналото, връзките ми. Аз трябваше всичко да измислям. Мислех за себе си като за роботърговец от Суец, рисувах си неговото положение, обмислях възможните търговски връзки, размишлявах какви пътувания е могъл да прави и тъй като достатъчно познавах въпросните местности, съумявах с поносим късмет да изграждам една картина, която все повече и повече въодушевяваше Ибн Асл. Мъжът стана разговорлив и по-късно сподели с мен едно-друго от своя живот.
Онова, което чувах, ме хвърляше в ужас. Този човек никога не бе имал сърце, съвест. Душата му, изглежда, не притежаваше нищо човешко. Той имаше някаква сатанинска страст към злини и колкото повече разказваше, толкова по голяма погнуса вливаше в мен. А той, напротив, като че изпитваше все повече доволство от мен. А той, напротив, като че изпитваше все повече доволство от мен. Неговата откровеност нарастваше. В заключение Ибн Асл ми разказа за самия мен, за щетите, които съм му причинил с освобождаването на жените и момичетата на фесарахите. Той ме описваше естествено от своя гледна точка и от всяка негова дума бликаше такава омраза и ярост, че някой друг на мое място би могъл да се разтрепери. Сподели, че бил изпратил хора срещу мен, които щели да ме ликвидират в степта, и заключи с думите:
— Дал съм им за предводител моя баща и съм сигурен, че той няма да пропусне нищо, за да тури ръка на франка.
— Но все пак е лесно по погрешка да го изтърве — рекох аз. — Знае ли се всъщност посоката, от която онзи идва?
— Доста точно. Той гарантирано е взел някой водач от фесарахите, а ние знаем по кой път поемат те, когато пътуват за Хартум. Тоя път няма как да ни се изплъзне, а сетне ти самият ще го видиш, както и колко болки и мъчения може да понесе един човек, преди да умре.
— Значи се каниш да го изтезаваш до смърт?
— Да. Ще изгубва всеки свой орган поотделно. Ще му взема едно подир друго носа, ушите, устните, езика, очите.
— А какво ще стане с асакерите, които го придружават?
— Дадох заповед просто да ги изпозастрелят. Така че ще ми доведат само чужденеца. Баща ми може всеки миг да се върне.
Тъй значи, всеки крайник, всеки сетивен орган щял да ми бъде поотделно отрязан, избоден, изтръгнат! Хич не ми бе приятно да допусна случая, че бяха открили кой съм! Косите ми настръхваха при тая мисъл! Въпреки това дръзнах да почерпя информация, която лесно можеше да стане фатална за мен. С други думи споменах Факир ел Фукара.
— Действително го познавам — отбеляза Ибн Асл. — Та нали и той беше ловец на роби.
— Беше? Значи вече не?
— Не. Мохамед Ахмед стана благочестив и се подготвя за бъдещето.
— Следва ли при това някакъв особен план?
— Възможно е. Мохамед Ахмед не говори по тоя въпрос. Той чете много книги — светски и духовни, и при него влизат и излизат разни непознати хора, с които води дълги и тайни беседи. Може би иска да стане някой голям странстващ проповедник. А може и това да е само маска, зад която крие други намерения. Той мрази хадифа, понеже онзи го изгони от служба, и навярно търси начин да си отмъсти.
Сега започнах да виждам по-ясно. Наистина ли този мъж гледаше сериозно на своята махди-мисия? Ако беше такъв случаят, то всъщност имах задължението да предупредя правителството. Мохамед Ахмед спомена, че Махди се бил свързал с някакъв висш египетски офицер. Вероятно посещенията, които е имал, са имали покрай другото и целта да завърже една такава връзка, ако действително вече не я бе завързал. Реших да съобщя работата първо на Рейс Ефендина, който по-добре от мен щеше да съумее да я прецени. Едва много по-късно, когато въстанието в Судан вече беше в ход, чух, че с онзи офицер навярно се е имало предвид Араби паша, но е много съмнително, че по онова време сетнешният Махди вече е поддържал връзка с Араби паша.