Ибн Асл отиде на сушата, за да изпрати още един човек. През туй време при мен дойде Бен Нил. Наблизо нямаше никой, така че можехме да си поговорим необезпокоявано.
— Много дълго спа, ефенди — рече той. — Кажи-речи ме хвана страх. Нима не те кахъреше мисълта какво е заложено на карта?
— Аз не само се кахъря, но и действах повече отколкото си мислиш.
— А аз въобще не спах. От страх по Рейс Ефендина не можах да затворя очи. Двамата офицери снощи станаха много разговорливи и ми разправиха, че „Шахин“ щял да бъде изгорен, представяш ли си!
— С газта там долу в буретата?
— Ти го знаеш?
— Да. Научих го от Ибн Асл.
— Ефенди, какво да правим? Рейс Ефендина приближава, а петролът е там. Ужасно! А пък ти си спа и за нищо не те бе грижа?
— Не го избивай на кавга! Нещата не са толкова лоши, както си мислиш. През нощта аз продупчих буретата. Газта е изтекла.
— Машаллах! Вярно ли?
— Да. Никак не ми беше леко. Канех се да бягам и дойдох да те забера, но ви чух да говорите. Ти лежеше отзад в помещението и нямаше как да излезеш. Трябваше да се откажа от теб и да действам сам.
— Значи затова миришеше толкова на петрол, когато станах? Хората го предписаха на изпаренията от буретата. А в тръстиката лежаха няколко мъртви риби.
— По-надолу сигурно има още измрели риби и разни други животинки. Водата да не би да беше оцветена?
— Не.
— Значи или газта е била много чиста, или силният утринен вятър е разнесъл останките. Това е чудесно за нас.
— Не виждам хич нищо чудесно, ефенди. Когато уйдурмата бъде открита, ще я припишат на нас.
— Много вероятно. Но кой може да докаже нещо против нас?
— За доказателства такива хора не питат. Ние трябва незабавно да офейкаме.
— Това действително би било най-доброто, само че има няколко аргумента против.
— Че какви пък?
— Първо, не можем да го сторим незабелязано. А усетят ли какво сме наумили, ще ни запрат и губим играта.
— Ще направим като снощи. Ще побегнем.
— Тогава ще ни викнат да спрем и като не се подчиним, ще загърмят подире ни.
— Вчера не го сториха!
— Понеже беше вечер и тъмно, а сега е ден и светло. Това е разликата, вземи го предвид! Снощи можехме да се измъкнем. Сега обаче скоро-скоро бихме се сдобили с няколко куршума в тялото. И накъде ще насочим бягството? Към Хегаси, през откритата степ, където всеки преследвач може да ни забележи отдалеч и лесно да се цели по нас?
— Ами и ние ще стреляме!
— Да де, ама ако искаме да стреляме, ще трябва да спрем и да предоставим по тоя начин време на преследвачите да се юрнат на тълпи към нас. Не, не, от тая работа няма да излезе нищо! А пък и нашето бягство трябва да има двойна цел, сиреч да се измъкнем от примката, в която доброволно напъхахме главите си, и същевременно да бъдем в услуга на Рейс Ефендина. Драснем ли сега, то той ще приближи, без нищо да подозира. Вярно, сега вече не могат да го унищожат с огън, но могат все пак да му поставят някаква засада, капан, който да доведат гибелта му. Докато ако останем тук, ще можем да я предотвратим с хитрост или поне да го предупредим.
— Да го предупредим? Веднага щом му викнем, сме изгубени.
— Ами! Предупреждението може да стане с пушка, която по недоглеждане се е разредила.
— Но в мига, в който бъде открито, че буретата са празни, за нас все пак ще е най-добре да сме вън от опасност.
— Тук съм напълно съгласен. Остави ме да помисля! Може би ще ми хрумне някоя идея.
— Само че тя трябва да ти хрумне бързо, иначе губим ценно време.
Бен Нил седна до мен, за да чака „пристигането“ на моята идея. Но за съжаление често се случва така, че тъкмо когато човек неотложно се нуждае от някаква идея, не му идва на ума никаква. Така стана и при мен сега. Аз мъдрувах ли, мъдрувах — напусто. Минаха пет, десет, петнадесет минути. Ибн Асл стоеше долу при хората си и говореше усърдно с един от тях. При това като че често поглеждаха нагоре към нас. После той дойде на борда. Лицето му беше радушно като преди, когато ми каза:
— Амм Селад, ти имаше право, като подхвърли, че петролният огън може да докара опасност и на собствения ми кораб. Ще наредя да изтеглят съда на известно разстояние нагоре по реката. Да се надяваме, че Рейс Ефендина междувременно няма да дойде.
Затова значи хората бяха отправяли очи към кораба! Погледите не са се отнасяли за нас. На борда се качиха известен брой мъже да издигнат мачтата.
Това ме озадачи, тъй като влекачът можеше да бъде пристегнат много добре и някъде другаде. По тази причина мъжете приближиха до нас и… се нахвърлиха ненадейно върху ни. Това стана толкова неочаквано и бързо, че лактите ми бяха вързани на гърба и краката притегнати наедно, преди да съм намерил време и един крайник да помръдна за отбрана. Лежах редом с Бен Нил на палубата. Какво се бе случило? Защо ни бяха нападнали изневиделица така враждебно? Трябва да бе възникнало някакво подозрение срещу нас. Физиономията на Ибн Асл из един път бе станала съвсем друга. Хората му се отдръпнаха две-три крачки назад, а той пристъпи към мен и каза заплашително: