— Ефенди? Бен Нил? Аллах акбар! Какво чувам?
— Мълчи, кречетало! Водиш и себе си, и нас към гибел! — успях само още да нашепна на кормчията и после всичко, що е по палубата, щръкна пред нас.
— Я го кажи още един път! Повтори го! — повели Ибн Асл на стария. — Кои са тези двама души!
Моето предупреждение все пак бе донесло плодове. Запитаният мълчеше. Виждах, че размишлява.
— Говори! Кои са? — повтори ловецът на роби.
— Кои? — попита Абу ен Нил, за да спечели време.
— Двамата, чиито имена спомена!
— Тези? Тези двама тук? Не ги познавам!
— А току-що квалифицира единия като ефенди, а другия като твоя внук Бен Нил! Чух го със собствените си уши.
— Изрекох имената, но нямах предвид тези двама мъже.
— Шейтанът ти внушава да отричаш! Как иначе ще ти скимне да приказваш за ефендито и Бен Нил, ако не са те!
— Това бе само един възклик на болка и разкаяние. Понеже заговорих за ефендито и моя внук, ти нареди да ме вържат. Ето затова повторих имената им.
— Ти обаче попита: „Какво си направил, че си вързан?“ Как ти хрумнаха тези думи?
— С тях имах предвид самия себе си.
— Ти за шашав ли ме смяташ, син на куче и внук на кучешки син? Донесете камшика! Ще му отворим ние устата! В този миг откъм брега прозвуча силен изплашен вик.
— О, чудо, о, ужас, буретата са празни!
Ибн Асл скочи към борда и погледна надолу. Понеже лежах, аз нямах видимост нататък.
— Буретата са празни — повтори се отдолу.
— Вие сте луди! — викна той. — Та нали си бяха пълни!
— Сега обаче са празни!
Чух кухия тон на катурнати празни бурета.
— Машаллах! — кресна Ибн Асл. — Наистина са празни! Кой го е сторил? Чакайте, слизам!
Видях го да изчезва от палубата, но в следния миг главата му отново се появи, за да викне на нашия пазач заповедта:
— Не позволявай на кучите синове да говорят помежду си! Фрасни ги по муцуните, ако въпреки всичко посмеят!
После слезе изцяло. Мъжът, за когото се отнасяше това указание, грабна едно дебело въже и го размаха пред лицата ни като недвусмислен намек, че предоставим ли му възможност, ще изпълни заръката буквално. Така че ние мълчахме. А и аз изобщо не знаех какво да кажа, та да поправя грешката, извършена от стария кормчия.
Хората долу се бяха събрали около буретата, както се долавяше от многогласната гълчава. После стана тихо. Изглежда, изследваха и умуваха. След известно време Ибн Асл се върна. Следваха го всичките му хора, така че цялата палуба се изпълни. Всички очи бяха отправени към нас — заплашителни, пълни с ненавист, но и, ако не се лъжех, с удивление и любопитство. Той пристъпи към мен, срита ме и ме загледа с искрящ от ярост поглед.
— Говори истината, крастав чакал, иначе ще ти изтръгна езика! Къде си бил през нощта?
Да не отговоря, щеше да е глупаво. Само едната ми ръка да бе свободна, щях да му дам ответ с пестник. Така обаче трябваше да говоря, за да избягна малтретирането.
— При теб в каютата естествено.
— Но веднъж си се отдалечил, на брега при буретата.
— Трябва да е станало насън.
— Буретата имат дупки.
— Това знам и аз. Още не съм виждал буре без дупка.
Ибн Асл ме угости с нов ритник и изкрещя:
— Да не искаш пък и джумбуш да си правиш с мен! Ти си бил тоя, дето е пробил дупките на буретата. Никой друг не може да е бил!
— Остави ме на мира с тия твои бурета! Бих желал да знам защо ще ми е да се занимавам с тях!
— За да спасиш Рейс Ефендина. Сега целият ми великолепен план е съсипан! Признай веднага, иначе ще те смачкам с крака!
Разбеснелият се негодяй замахна с крак за удар. Не е приятно или чак пък достойно положението да лежиш на земята пред толкова много очи и беззащитно да си подложен на всевъзможни малтретирания. Бях желал да пипна тоя човек, а сега той беше пипнал мен! В неговите ръце аз бях в много по-лошо положение, отколкото той щеше да бъде в моя власт. Той беше не само престъпник, изверг, но и подлец. Нима нямах никакво оръжие срещу него? Има ли изобщо срещу низостта някакво оръжие, освен ако човек самият не иска да бъде подлец? И дори да съм най-изкусния фехтовач, мога ли с една почтена рапира да се отбранявам срещу човек, който се кани да ме нападне с вила за тор? Моето чувство за собствено достойнство въстана при мисълта, да се спасявам сега с лъжи. Е, да, може би щях да съумея да отклоня с хитрост Ибн Асл от себе си или поне да спечеля време. Да го преметна, не беше позорно деяние, но нали можеше, най-малкото в този миг, да си помисли, че имах страх от него, а такова нещо не биваше да си въобрази. Страх! Положението ми беше лошо, но в никой случай отчайващо. И през ум не ми минаваше да се сметна за изгубен и даже дръзнах, с риск това веднага да ми коства живота, да бъда открит.