— Да призная? Само престъпникът, грешникът прави признания. Стореното от мен не беше грях или престъпление.
— Значи признаваш, че ти си го сторил?
— Да.
Ловецът на роби се втренчи в лицето ми. Подобно нещо не беше очаквал.
— А-ха-а-а, чухте ли? — извика после. — Този мъж е бил. Той си призна! Знаеш ли, че с това си изрече смъртната присъда? Защо пусна газта да изтече?
— На този въпрос ти вече сам си отговори.
— За да спасиш Рейс Ефендина?
— Да. Аз съм негов приятел.
— Кара Бен Немзи ефенди?
— Да.
— А този тук, когото наричаше помощника си Омар, е Бен Нил?
— Той е.
Ибн Асл отстъпи, сащисан от такава прямота, две крачки назад. Той беше убеден, че всеки друг на мое място щеше да продължи да отрича, защото по негово мнение майката на спасението му бе в отричането. Извърна се от мен отново към хората си.
— Чухте ли и това? Признава, че той е франкът. Ах, имаме го, имаме го! Слава и хвала на Аллах!
Бен Нил се възползва от случая да ми нашепне:
— О, ефенди, защо призна! Сега всичко, всичко е изгубено!
Хората се стълпиха по-близо, за да ме огледат внимателно. Ибн Асл пристъпи отново към мен и ми се ухили подигравателно.
— Ти си бил голям сербезлия бе, Кара Бен Немзи ефенди, страшен сербезлия. Ама ти сигур не знаеш какво означава рискът да се озовеш в моя близост!
— Ха! Какво ли толкоз може да означава! Аз съм се осмелявал и на къде по-други неща. Ако късметът ти не бе проработил, нямаше да откриеш кой съм. Или пък си въобразяваш, че можеш да припишеш разкритието на собствената си проницателност и разсъдливост?
— Паразит, как смееш да ме хулиш! — викна ловецът на роби, като ме надари отново с ритник.
— Сега можеш да ме риташ, аз съм вързан. Заявявам ти обаче, че ще ми заплатиш за всеки ритник!
— На теб? И кога пък? Каниш се да си отмъстиш? Да не ти е мръднала чивията?
— Говоря с пълна убеденост. Колко дълго, мислиш, ще ме задържиш при себе си?
— Докато ти светя маслото!
— Смея се на това. Не забравяй, че Рейс Ефендина е тук!
— На него ли разчиташ? Надяваш се да те спаси?
— Разбира се.
— Надявай си се тогава, додето пукнеш! Вярно, сега не мога да изгоря кучия син, но…
Ибн Асл бе прекъснат. Откъм борда възникна блъсканица. През хората си проби път постът, изпратен към Хегаси. Мъжът доложи, съвсем останал без дъх:
— О, господарю, с петролния огън нищо няма да стане, защото Рейс Ефендина не идва по реката.
— Ами откъде пък?
— Слава на Аллах, дето ми внуши идеята, да отида по-нататък, отколкото ти ми беше заповядал! Бях застанал на едно място на брега, което беше толкова високо, че можех да обгръщам с поглед не само реката, но и да надзъртам между дърветата към степта. И ето че видях Рейс Ефендина да идва.
— Знаеш ли наистина, че е бил той?
— Кой би могъл иначе да бъде? Приближаващите бяха много отдалечени от мен, но аз все пак различих, че носеха униформи.
— Значи са били войниците на Рейс Ефендина. Колко души наброяваха?
— Не знам. Вървяха по двама и колоната беше дълга.
— И кога могат да бъдат тук?
— Те трябва да проявяват предпазливост и ще им е необходимо повече време, отколкото при обикновени обстоятелства. Аз тичах много бързо, но до половин час биха могли да пристигнат.
— В такъв случай трябва да се махаме. Тоя кучи син ни лиши от газта, която сега наистина с нищо не би ни била полезна. Ако решим да се бием, ще победим, но гарантирано ще изгубим много наши другари. Това ние трябва да избегнем. За да докарам Рейс Ефендина с хитрост в моя власт, аз ще намисля някой друг план. Ставайте, мъже, на работа! Изправете мачтите и опнете платната! Вятърът е благоприятен и бързо ще ни води срещу течението.
Всичко, що се намираше по брега, бе набързо прибрано на борда. Празните бурета бяха хвърлени във водата. После екипажът изправи мачтите — освен главната мачта, нокерът имаше отпред и една по-малка. Изобщо плавателният съд бе различно построен от обичайното за нокерите. Вятърът започна да издува платната, ние се отблъснахме от сушата и заплавахме срещу течението.
Понеже всеки бе зает, нас много-много не ни поглеждаха. Пазачът също отправяше вниманието си повече към движението на кораба, отколкото към нас. Ето защо сега можехме да се осмелим, макар и само тихо, да поговорим помежду си. Тъкмо минавахме край кораба, който Ибн Асл бе принудил да пристане. Абу ен Нил прошепна:
— Какво ще речеш, ефенди, да викна ли сега на хората си?
— В името на Аллах, не! С това ти само ще влошиш положението ни, без да постигнеш целта си.