— Аз, аз, аз, аз! — изкрещяха неколцина. Един як бабаит изблъска другите назад, посегна към клещите и помоли:
— Дай ги на мен, о, господарю! Знаеш, че ме бива в тая работа. Няма да ми е тепървица да накарам по тоя начин някой да пропее.
— Да, стори го, Таха! Ти имаш опит в тия неща!
Мъжът получи клещите, изтъпанчи се отпреде ми, оголил зъби, и затрака челюсти, за да ми устрои едно предвкусване на сетнешните болки. После се наведе да ме обърне, тъй като ръцете ми бяха на гърба. Тъкмо това бях чакал. Таха се хвалеше, че вече мнозина бил накарал чрез болки да „пропеят“! Един урок нямаше да му навреди. Аз свих рязко колене и после така изстрелях двата си крака в тялото на Таха, че оня полетя презглава сред другите, събори неколцина от тях и остана да лежи като мъртъв. От устата му рукна кръв. Допуснах, че при падането си е прехапал езика.
Всичко живо започна да крещи, кълне и заплашва. Ибн Асл повели тишина и прегледа ударения, който не даваше никакви признаци на живот. После нареди да го отнесат, сви юмруци към мен и процеди:
— Ще има да се каеш за това, десетократно, стократно ще се каеш! Сега твоите мъчения ще бъдат още къде-къде по-различни, от онези, които преди туй бях наумил. Хванете го здраво, за да не може да се помръдне, и изтръгвайте ноктите!
Шест, осем мъже се хвърлиха към мен. Аз не се отбранявах. Един отиде да донесе клещите, които отлетели надалеч, и се приготви да извърши „операцията“.
— Стой, по-напред още една дума, Ибн Асл! — викнах сега. — Прави с мен каквото искаш. Няма да чуеш и звук от болка. Но каквото ми бъде сторено, точно същото ще се случи и на Абд Асл, твоят баща!
— На моя… баща? — провлече той удивено.
— Да. И не само единствено на него, но и на всеки от хората му.
— Какво знаеш за баща ми? Къде е той?
— Беше потеглил срещу мен да ме залови.
— Това е вярно! Ти пак си му се изплъзнал. Той не те е намерил.
— Действително. Абд Асл не ме намери. Но аз го намерих, и то по такъв начин, че сигурно никога повече няма да пожелае да ме среща.
— Шейтан! Истината ли казваш?
— Вярвай или не вярвай! Все ми е тая.
— Къде попадна на него!
— При един кладенец.
— При кой?
— Това няма да ти кажа.
— Аз трябва да го знам!
— Не ми и хрумва да ти казвам! Засега това си остава моя тайна. Развържеш ли ни, ще те заведем при баща ти. Ако ли не, ще си го имаш на съвестта с целия му отряд!
— Готов съм да поема товара — ухили се Ибн Асл. — Ти искаш да се спасиш чрез лъжа.
— Лъжа? Откъде бих могъл да знам, че е потеглил срещу мен?
Той съзна, че възражението е основателно, и попита:
— Пеша ли бяха?
— Не, на камили.
— Колко мъже?
— Ха, мислиш ли, че имам желание да позволявам да ме разпитват като дете? Достатъчно е да знаеш, че всички са заловени и ще изтърпят всичко онова, което ни сториш.
— Значи са наблизо?
— Не. Ние избързахме с бързоногите си камили далеч напред.
— Защо не остана при тях?
— Те се намират в сигурни ръце. Познат ли ти е Факир ел Фукара?
— Познат ми е естествено. Та нали снощи вече говорихме за него. Какво имаш предвид?
— Мохамед Ахмед пристигна впоследствие и поиска да ги спаси.
— Удаде ли му се?
— Щях ли тогава да бъда тук? Той трябваше да си плати за уйдурмата, защото сега сам е пленен. Акълът не ми го побира, как може да ти хрумне да пращаш хора да ме залавят. Такова нещо още не ви се е удало и никога няма да ви се удаде.
— Аллах! Ти май говориш като шантав? Та нали тъкмо сега си мой пленник!
— Не, защото ти пак ще ме освободиш. Знам го със сигурност.
— По-скоро Шейтана ще ме…
— Спри! Не проклинай и не се кълни! Не знаеш какво правиш.
— А ти си по-хитър и от лисица. Никой не бива да ти има доверие. Ти само се догаждаш, че сме искали да те заловим, и сега си даваш вид, сякаш знаеш всичко точно.
— Мога ли да се догадя и че баща ти е предводителят?
— Не. Но защо дойде при джезире Хасание?
— За да преговарям с теб.
— Кой ти каза, че се намирам там?
— Баща ти. Това е най-доброто доказателство, че съм говорил с него.
— За какво искаш да преговаряш с мен?
— За освобождаването на моите пленници.
— В какъв смисъл? Откуп ли искаш?
— По тоя въпрос ще говорим по-късно.
— Недоумявам защо още снощи не отвори дума за това.
— Тогава щях да бъда принуден да ти кажа кой съм и щеше да ми е невъзможно да спася Рейс Ефендина.
— Нима знаеше, че чакам него?
— Да, от баща ти.
— Това е невъзможно! Баща ми никога не би споделил такива неща с теб!
— Той го стори, без да знае.
— Не го проумявам.
— Ако продължиш и занапред да се домогваш до живота ми и други работи няма да можеш да проумееш!