— Защото не можеш. Тя е вързана. Умра ли аз, ще умре и баща ти, и то може би с по-лоша смърт.
— Толкова добре ли го знаеш?
— Да. Абд Асл има непредпазливостта да спомене по какъв начин ще бъда измъчван от теб. Не се ли върна в определения час, то без всякакво забавяне ще го подхвърлят на същите мъчения, и не само него, но и всички пленници. Не оставяй скъпоценното време да тече.
— Кога трябва да си се върнал?
— Това не е необходимо да знаеш. Колкото по-бързо се решиш, толкова по-малко рискуваш с баща си.
— Значи трябва да предам вас тримата срещу двама! Правилна ли е сметката?
— Да, понеже Абу ен Нил не се брои, тъй като не ви е сторил нищо.
— И колко високо оценяваш себе си?
— В тоя пазарлък аз съм само една цифра. Двама мъже срещу двама мъже. Кормчията върви покрай другото.
— Това е последното ти предложение?
— Да — заявих решително.
— Тогава аз също искам да ти кажа моето. Вие освобождавате всички пленници, а аз в замяна предавам Абу ен Нил и Бен Нил.
— А аз?
— Ти оставаш при нас.
— Благодаря! Аллах е велик. Той те е надарил с разумност, пред която стоя удивен.
— А твоята мъдрост е безгранична, защото няма даже и начало! Как мога да те освободя! Помисли за всичко, което си извършил спрямо мен! А там лежи Таха, когото преди малко уби!
— Убил съм?
— Да. Той все още не се помръдва.
— Таха сигурно е в безсъзнание. Прегледайте го само!
— На борда нямаме хеким. Но стой… ти си чужденец. Всички чуждоземни ефендита са лекари. И ти ли си такъв?
— Да.
— Тогава прегледай Таха.
— Та аз съм вързан.
— Ако ти освободя ръцете, ти ще направиш опит за бягство!
— Няма.
— Кой може да ти има доверие? Ти си силен, дързък и пъргав.
— Да не мислиш, че ми е по мерак да скоча в Нил и да бъда изплюскан от крокодилите? А даже и да претендирах да съм толкова безумно дързък, то все пак ти давам дума, че няма да напусна кораба. Веднага щом съм прегледал мъжа, ще се оставя мирно пак да ми ги вържете.
— Добре! Но аз ще взема пищова си в ръка и ще те пречукам при най-малкото погрешно движение.
Хората донесоха неподвижния разбойник при мен и ми развързаха ръцете. Краката ми останаха свързани. Ако пожелаех да наруша клетвата, то щеше да ми е лесно да погодя един номер, който пределно щеше да ни е от полза. Лежащият неподвижно пред мен Таха имаше нож в пояса. Да го измъкна и прережа вървите на краката, би станало за един-единствен миг. Втори щеше да ми е достатъчен да пипна Ибн Асл. Вярно, той държеше пищова в ръка, но петлето не беше запънато. При това не го държеше насочен към мен, а надолу. Ако го сграбчех и дръпнех в каютата в съседство, то щях да бъда господар на положението и да предписвам каквото ми е угодно. Но аз бях дал дума и трябваше да я сдържа, макар да бях убеден, че всеки един от тези типове — от Асл до последния от хората му — не би се поколебал да наруши и най-святата, дадена пред мен клетва.
— Е? — попита ловецът на роби, когато видя, че съм свършил. — Само съзнание ли е изгубил?
— Да, Таха го е изгубил, но и повече няма да го придобие. Така става, когато човек се радва как ще изтръгне на някого ноктите!
— Какво? Таха е мъртъв?
— Да. Той никога вече няма да накара някого да „пропее“. Моят ритник му е увредил или разкъсал вътрешностите. По-нататък си е прехапал езика и най-сетне е паднал така, че си е строшил врата.
— Аллах корим! Ти си убиец!
— Аз не. Други двамина са убийците, а именно ти и Таха.
— Не, ти си, защото ти му нанесе ритника. Ти от час на час ще ставаш все по пишман. Хич и не си мисли, че мога да те освободя!
— Не, той трябва да умре! — извика старши лейтенантът.
— Да умре, да умре! — пригласиха двадесет, тридесет, петдесет други.
— Имай предвид, че после и баща ти ще умре!
— Имам предвид — ухили се Ибн Асл злобно, — че досега слушах само теб и трябва също да чуя Орам! Възможно е разказаните от теб неща да са получили обрат, който те разоръжава, но каквото и ще да става, няма да те освободя!
— Значи се каниш да жертваш баща си?
— Нека си пука! Достатъчно дълго е живял. Към теб се стремях аз, без да съумея да те заловя. Сега ти доброволно дотърча в ръцете ми, а те ще те стискат здраво и ще те пуснат едвам когато отмре последната въздишка на твоя дъх. Разкарайте тримата келеши от очите ми, замъкнете ги в трюма! Зарезете ги там и оставете пазач!
Бяхме сграбчени и повлечени по палубата към люка. Там ни търкулнаха по стълбата, без да питат дали ще стигнем долу с читави крайници, или не. Беше тъмно. Нехранимайковците ни вдигнаха и помъкнаха — накъде, не можах да преценя. Чух да се плъзга резе. Бяхме захвърлени на пода, една врата се захлопна и резето отново изтрака. После един от мъжете каза: