— Ибн Асл ги държи в каютата си. Той гледа на тях като на своя плячка.
— Тогава следи добре дали ще останат там, или пък ще бъдат отнесени на някое друго място. Аз непременно трябва да го знам. Ако остана доволен от свършената работа, не само че няма да те издам, но ще ти дам и подарък. Твоите хора ни оставиха всичко, което се намира по джобовете и поясите ни, защото ни смятаха в кърпа вързани. В последния миг, когато съм убеден, че бягството е успешно, ще ти сложа възнаграждението на някое място, което ти сега ще ми набележиш.
— Щом искаш да ми оставиш нещо дар, ефенди, то няма по-добро място от онова под стълбите. Там са нахвърлени няколко вехти палмови рогозки, под които можеш да го пъхнеш.
— Тогава иди го вземи веднага щом сме се махнали, за да не би да го намери някой друг.
— Ама как пък да знам кога сте се махнали? Та нали никой не бива да чуе или види бягството ви.
— Аз ще ти дам сигнал. В тукашните гори има малки лемури. Чувал ли си гневното кряскане на една такава маймунка, когато някоя друга смути нощния й покой?
— Много често.
— Добре! Това е звук, който тук не може да направи впечатление. Но за да знаеш, че аз съм този, който го причинява, а не истинска маймуна, ще го повторя три пъти — първо с по-дълга, после с кратка пауза. Веднага щом го чуеш, отиваш до стълбите и намираш подаръка под рогозките.
— Ефенди, аз желая от цялото си сърце да го намеря — от една страна, за да си го получа, и от друга, защото това ще ми даде гаранция, че бягството ви е успяло. Какво още трябва да сторя?
— Много ми се ще да знам какво има да ви съобщи камилският ездач. Но няма как да го узнаем, защото трябва вече да сме се разкарали, когато разговорът с него е към края си.
— Може би ще съумея да ви съобщя нещо от него.
— И по кой начин пък и къде?
— Тук долу.
— В присъствието на пазача?
— Да, защото аз ще се престоря, сякаш искам него да осведомя. Вие все пак не бихте могли да офейкате още с приставането на сушата, а пък Орам веднага ще разкаже. Аз ще го чуя. Вашият пазач няма как да разбере хабера и аз ще дойда да му го предам. Така вие ще чуете какво говоря с него и ще сте наясно с нещата.
— Чудесна идея! Моят дар ще бъде толкова по-голям, колкото по-доволен съм от теб. Сега нямам какво повече да ти кажа. Знам достатъчно и не ми се иска с останалото да хвърлям в смут съвестта ти.
Разговорът приключи и нашият съюзник отиде да ми донесе ножа. Той беше добре заточен и островърх — точно какъвто ми бе необходим, остър за прерязването на въжетата и източен при върха, за да служи като хладно оръжие.
Какво щастие, че Идрис береше такъв страх да не бъде издаден от мен! Аз бях почти убеден, че към полунощ ще бъдем свободни. Идрис имаше да пази един час и после беше сменен. В хода на следобеда ми хрумна идеята да проверя дали само вътрешните страни на нашия кауш имат цепнатини и пролуки. За тая цел беше необходимо да се изправя, което ми се удаде след известни усилия.
Имах всички основания да бъде доволен от този оглед. Понеже не беше натоварен, корабът не газеше дълбоко във водата. Онази част от външната страна, лежаща обикновено във водата, сега бе над нея и се бе разсъхнала от слънчевите лъчи. Асфалтът беше изтекъл от междините на талпите и когато стиснах със зъби дръжката на ножа, можех да изчовъркам толкова кълчища, че на няколко места възникнаха достатъчно големи отверстия, за да хвърля едно око на открито. Това можеше, особено вечерта, да ни е от голяма полза. Видях лодката все още впрегната отпред. На нея, за да подпомогнат гребците, бяха издигнали даже една малка мачта с платно. Това, разбира се, бе осъществимо само при духащия понастоящем откъм кърмата силен вятър, в друг случай лодката, понеже теглеше вързалото, би се обърнала.
Привечер Ибн Асл отново дойде да погледне вървите ми. Той, изглежда, ме считаше за най-опасен, защото изобщо не прегледа въжетата на другите. Не забеляза ножа. Той лежеше в най-отдалечения ъгъл при стария кормчия. След като притежавах такъв инструмент, лесно ми бе да разхлабя вървите ни, но не го сторих, предполагайки, че Ибн Асл ще дойде още веднъж и поне моите ще провери.
Облегнах се на външната стена и погледнах през дупките към Нил. Отдавна бяхме отминали остров Мохабилех и скоро трябваше да минем край селото Ел Кауа. Сенките на левия бряг лежаха по цялата ширина на реката — знак, че слънцето е към заник. Скоро настана вечер и тъй като сега вече не бях в състояние да видя нещо, отново си легнах.
Трябва да бе осем часът според ориенталското времеотчитане, когато нашият съюзник пое стражата. Той малко говори с нас. Съобщи ни, че след него щял да застъпи един, за когото щял да се радва, ако бъде наказан за нашето бягство.