— А кога ще стигнем при маийех? — попитах.
— Малко след като ми е свършила стражата — обясни Идрис. — Това отлично пасва за намеренията ни. Аз ще отида веднага на сушата и ако се случи нещо неочаквано, ще мога да ви предупредя. Впрочем оръжията ви още се намират при Ибн Асл в предната каюта.
Времето минаваше и Идрис бе сменен. Ние разговаряхме тихо помежду си. Чувайки ни, неговият приемник отвори вратата и изплющя вътре с взетия за целта камшик. При това не допусна да липсва „гяур“ и „християнско куче“. Е, тоя мъж много скоро щеше да получи признанието ми. Късо време по-късно над нас прозвучаха високи заповедни викове. Чухме по палубата да се суркат дебели въжета. Хората събраха платната. Значи маийех трябва да бе наблизо. После доловихме скърцането на съпротивляващи се на корпуса дървета. Екипажът избутваше кораба от реката в маийех.
Аз се надигнах и погледнах навън. Беше съвсем тъмно. Не можех да различа небето. Значи корабът се намираше вече под дървесните върхари на маийех. После просветля.
На брега гореше огън и до него стоеше един мъж. Той викна към нас.
— Насам! Хвърлете въжето, аз ще го увия около дървото.
Командата счете за излишно да спусне котвата. От носа и кърмата бе хвърлено по едно въже, с които корабът да бъде придърпай досами брега и вързан за две дървета. За тази цел, когато носът бе закрепен, беше спусната стълбата. Няколко мъже слязоха на сушата.
Стената, на която се облягах, се намираше откъм брега, така че можех да виждам какво става там, поне доколкото позволяваше тесният ми кръгозор. Останалото трябваше да отгатвам. Когато корабът бе стабилно установен, другите също отидоха на сушата. Логично бе да се очаква, че Ибн Асл ще ги последва, но преди туй ще ни направи една визита. Ето защо аз се плъзнах отново долу. Едва го бях сторил и ето че стълбата заскърца, лампата бе запалена и чух гласа му:
— Е-е, всичко наред ли е?
— Всичко — доложи пазачът. — Кучетата лаеха помежду си, но аз въдворих тишина с камшика.
— Само така! Нашари ги здравата!
Ибн Асл отвори вратата, освети вътре, прегледа вървите ми и ми се ухили ехидно.
— Сега ще говоря с Орам и съдбата ви ще се реши. Бъди готов! Мъченията ти ще започнат още тази нощ.
— Говориш като дете — присмях му се аз. — По моята съдба нищо не можеш да промениш. Тя е вече решена. Ти не си в състояние да ни сториш нищо.
Оня избухна в гръмък кикот.
— От страх си избудалял! Е след един час другояче ще запееш.
— Ти днес вече видя какво става с онези, които искат да ме накарат да пропея.
— Това може да се случи само веднъж, втори път няма да я бъде.
Ибн Асл зарези вратата, угаси лампата и си тръгна. Аз се изправих и погледнах отново навън. Мъжете режеха тръстиката по брега, за да отворят място за бивак. Бяха запалени още няколко огъня. Аз не можех да ги видя, наистина, но го предположих от увеличената светлина и от факта, че дървесните стволове хвърляха не само една, а няколко сенки.
Времето да се освободим от вървите настъпи. Аз избутах с крак ножа от ъгъла, претърколих се и го взех в ръка. Бен Нил легна с гръб към моя, за да мога да вмъкна острието зад въжетата и да ги прережа. Трябваше да внимавам да не го нараня. Не беше лесно, но вървеше. Скоро ръцете на младежа бяха свободни. Сега той взе ножа, за да освободи най-напред краката си и избави после и нас от въжетата. Всичко това ставаше толкова безшумно, че нямаше как пазачът да го чуе.
Сега зачакахме нашия съюзник. Едва след половин час стълбата заскрибуца отново и чухме гласа му:
— Де само да можеше да излезеш! Има толкова нещо за слушане.
— Да ме ядосаш ли искаш? — изръмжа дежурният. — Шейтанът внуши на мюлазима баш мен да тури тука. Какво има всъщност?
— Неверническият ефенди действително е казал истината. Нашите другари са пленени и осмина от тях са пречукани с приклади!
— Аллах да унищожи изчадията на Рейс Ефендина! Тоя проклет християнски ефенди обаче сега съвсем сигурно е изгубен! Как всъщност се е изскубнал Орам? Сигурно изобщо не е бил заловен?
— О, напротив! Но асакерите не са го били вързали здраво. Призори му се удало да се освободи. Измъкнал се неусетно и даже успял да вземе една камила. Сетне препуснал веднага към джезире Хасание, за да ни уведоми, но закъсня с няколко минути.
— Защо Орам не дойде при нашия стан, а по-горе на Нил?
— Защото не можел другояче. Видял, че асакерите на Рейс Ефендина се насочват към мястото. Нашите пленени другари нямало да бъдат отведени в Хартум, както всъщност решихме, а към Хегаси, където асакерите трябвало да бъдат очаквани от Кара Бен Немзи ефенди.