— Той никога няма вече да ги види, а те ще бъдат посрещнати от нас по подобаващ начин, защото се надявам, че Ибн Асл ще стори всичко, за да спаси спътниците ни!
— Това се разбира от само себе си.
— Ама няма време за губене! Само да можех да бъда долу. Не искаш ли да поемеш стражата вместо мен? В замяна ще ти дам…
— Хич на акъла не ми идва! — прекъсна го Идрис. — Само допреди малко киснах два часа тук.
Стълбата заскърца отново. Идрис си отиваше. Той удържа думата си и това, което по този начин ми бе съобщил, беше от голяма стойност за нас. Ето защо щеше да си получи обещаното възнаграждение. Вярно, той беше наш враг и нехранимайко, ала аз бях длъжен да сдържа думата си. Не биваше да нарече мен, християнина, измамник.
Впрочем разговорът бе ни допринесъл и друга изгода. Отварянето на резето с помощта на ножа нямаше как да не причини шум и бил той макар и малък, лесно можеше да привлече вниманието на пазача. Освен това мъжът бе стоял откъм страната на пантите, така че като отворехме вратата, щеше да ни се изпречи на пътя. Значи не бе възможно да стигнем толкова бързо до него, колкото бе необходимо да го обезвредим, преди да се е развикал за помощ или чак пък да окаже съпротива.
Тази злина сега бе премахната. За да може да разбира по-добре другия, мъжът бе извървял няколко крачки към стълбите, освобождавайки то този начин вратата. По време на високия им разговор аз бях забил през процепа върха на ножа в дървото на резето и го бях избутал. Беше възникнал шум, но пазачът не го чу. Бях отворил после вратата и изпълзял навън, последван от другите двама. За да им направя място бях изминал няколко крачки и застанал непосредствено зад пазача тъкмо когато той подкани другаря си да поеме стражата вместо него. Когато онзи сега си тръгна, той се обърна и се блъсна в мен. В миг сключих ръце около гърлото му. Той се свлече под хватката ми, беше вързан със собствения си пояс, ас феса, който носеше на главата си, му бе затъкната устата.
Сега тръгнах към стълбището и изпълзях предпазливо навън най-напред да се огледам. Онова, което видях, ме изпълни с голяма радост, защото обстоятелствата изобщо не можеха да бъдат по-благоприятни за нас. Горящите на брега огньове не можех, наистина, да видя, но те разпространяваха сияние, осветяващо достатъчно палубата, по нея не забелязах никакъв човек и слязох отново долу.
Отделих там от парите си, колкото сметнах за уместно, и ги пъхнах под най-долната палмова рогозка. После се върнах, придружен от двамата си спътници, обратно на палубата. Не биваше да се изправяме, тъй като иначе можеха да ни видят. Запълзяхме към каютата, за да си вземем оръжията. Това бе най-важното. В предното помещение беше тъмно наистина, но с опипване бързо намерихме каквото търсехме.
— Сега какво? — прошепна Бен Нил. — Рисковано е да слезем по трапа.
— Там ще ни пипнат още преди да сме досегнали с крак земята — пригласи дядо му.
— Но няма друг път! Най-добре ще е да не слизаме, а да скочим долу и да се втурнем посред ловците на роби. Те ще си изкарат акъла и преди да са се осиферили ние ще сме офейкали.
— Ще издържат ли старите ми крака на такъв скок?
— Не се тревожи! — успокоих го аз. — Ние няма нито да слизаме, нито да скачаме, а ще се спускаме. Ще се смъкнем в буксирната лодка, дето е долу в реката, и ще се отдалечим с гребане.
— Аллах! Това е великолепна идея! Но… въпреки туй неосъществима.
— Защо?
— Защото лодката е вързана зад кораба. Там тя се намира в светлината на огньовете. Значи не можем да се спуснем в нея.
— Аз предполагам, че е вързана при носа. Та нали бе впрегната отпред, така че когато се отклонихме към маийех, екипажът просто е събрал влекача, за който беше вързана. Хората трябваше да сдиплят платната и да свалят мачтите. Въобще са имали толкова много работа, още повече че беше тъмно, че не са могли да отделят време да закарат лодката отзад. Хайде, ще видите, че сметката ми е вярна.
Запълзяхме напред, покрай борда откъм водата. Тъй като враговете ни се намираха от другата страна, можехме да се изправим и надникнем през релинга, без да бъдем забелязани от тях. Да, лодката беше вързана там на едно въже, което бе толкова здраво, че и най-тежкият мъж можеше да му се довери. Тя лежеше в сянката и ние не можехме да видим дали греблата се намират в нея. Но сигурно не бяха прибрани на борда, поне ние не ги виждахме някъде наоколо. Нещо светлееше в лодката.
— Какво ли може да е онова? — попита Бен Нил.
— Вероятно ветрилото, което видях издигнато днес по време на плаването. В този случай там ще лежи и мачтата, а това е много добре, защото няма да е необходимо да се напрягаме с веслата.