— Да те плени!
— Да ме… плени…? В името на Шейтана, ти си във висша степен откровен! Кой е рейсът на тоя „Хирдаун“, дето се тъкми да ме плени?
— Той няма рейс, защото неговият господар, Ибн Асл, го командва лично.
Името предизвика огромно въздействие.
— Ибн Асл, Ибн Асл! — прозвуча високо от всички устни и Рейс Ефендина също даде израз на изумлението си.
— Право ли чувам? Ибн Асл казваш? Прословутият похитител на роби се намира на „Хирдаун“? Сега ми просветна. Тоя кучи син е искал да ми постави капан. Така ли е? Признавай на мига!
— Да, емир, ти отгатна. Ти трябваше да бъдеш изгорен задно с кораба си с газ.
— Аллах керим! Тая работа ми вдъхваше недоверие. Колко добре, че хванах път по суша! Затова значи буретата! Аз веднага ще потегля и ти ще ме отведеш до Маийех ес Саратин! Мен да изгори, мен, кораба и всичките ми хора! Като предвкусване на онова, което те очаква, ще наредя сега-засега да те загреят с бастонадата. Вържи му краката, Азис, и го угости с двайсет удара по ходилата!
Азис беше неговият любимец, младият мъж, който постоянно носеше камшик от хипопотамска кожа и бе винаги готов да изпълни наказанията, заповядани от неговия господар. Абу ен Нил го познаваше от онова време много добре. Той издигна уплашено ръце.
— Не бастонадата, не ме бийте, емир! Та аз съм съвсем, съвсем невинен!
Сега Бей Нил, неговият внук, побърза да се изкачи по въжената стълба и да пристъпи към Слугата на справедливостта.
— Не бива да заповядваш да бият стареца! Той е мой дядо и не ти каза лъжа.
— Какво, ти тук, Бен Нил? Как се озова насам и в компанията на кормчията на ловеца на роби?
— Това Абу ен Нил никога не е бил. Управлявал е за кратко време един роботърговец, но никога ловец на роби. Моят ефенди ще ти каже съвсем същото.
— Къде е всъщност твоят ефенди?
— Идва вече! — отговорих аз, прескачайки фалшборда. — Тук е.
Чу се всеобщ вик на радостна изненада. Ахмед Абд ел Инсаф отстъпи крачка назад, вторачи се за миг слисано в мен, после разтвори обятия и пристъпи насреща ми.
— Кара Бен Немзи ефенди, ти тук? Каква радост! Пристигаш от страната на фесарахите! Ела до сърцето ми, нека те прегърна!
Неговата радост беше голяма и искрена. Тя бе чест за мен и ме ощастливи. Неговият мюлазим, старият онбашия Мустафа и мнозина други приближиха да ме поздравят живо. Само един бе стоял надалеч. Сега неговата дълга, мършава фигура с безконечни крайници си запробива път през тълпата и ме акламира още отдалеч:
— Кара Бен Немзи ефенди, моята душа е изпълнена с наслада, а сърцето ми хрипка от радост, дето очите ми отново имат възможността да те видят! Ти ми липсваше както някоя любима жена на своя мъж. Без теб животът ми беше без стойност. Никой не го бе еня за мене, никой не почиташе думите ми. Моята храброст си отмря, а геройството ми завехна като някое катранено леке върху ръкава на моята одежда. Но сега ме споходи ново блаженство и моите достойнства и умения пак ще избуят и заиграят великолепно във всички багри като сапунен мехур, който се уголемява под нежния лъх на устата.
— И после се пръсва! — прибавих аз, като му подадох ръка и се дръпнах една крачка, защото той се накани по най-задушевен начин да обвие своите неимоверно дълги ръце около мен. Мисля, че щяха да стигнат не само веднъж, а два пъти да се увият около тялото ми. — Щом никой не те е зачитал, то сигурно единствено ти самият си виновен за това.
Тоя дългуч не бе никой друг, а Селим, моят втори слуга, когото бях оставил при Рейс Ефендина и не бях взел със себе си при фесарахите.
— Ефенди — отговори той, — ти пак, както толкова често, ме недооценяваш. Аз добросъвестно вземах участие във всички техни кахърища и неволи, вървях като ярък пример отпреде им и им давах образец, който те, наистина, през целия си живот не могат да достигнат.
— В плюскането, да! — провикна се един. — Но иначе нищо повече не е правил. Ядене, пиене, пушене, спане и перчене!
— Мълчи! — прогърмя към него върлината. — Твоята уста е извор, от който блика нефелна за пиене вода. Ефенди, ти трябваше например само вчера да ме беше видял, когато потеглихме към джезире Хасание, за да заловим ловците на роби! Моята фигура стърчеше над всички, а в сърцето ми тлееше жаравата на един ищах за бой, на който никой не бе в състояние да противостои. Виждайки това, ловците на роби си плюха на петите и офейкаха. Ние така и не ги заварихме, а корабът им беше заминал. Емирът дължи това изцяло на моето победоносно присъствие.
— Не се захващай още при първата среща да разтягаш пак локумите! — назидах го аз. — Имаме да чуем други неща, а не толкова често слушаната възхвала на твоята мнима слава.