— За съжаление не можеш. Помисли си какво бяха наумили тези хора! Искаха да изпозастрелят асакерите, а мен да изтезават до смърт. Въпреки това аз ги пощадих. Сега обаче, когато с такава мъка се изскубнах от най-мъчителната смърт, бих бил направо самоубиец, ако не проявя крайна строгост.
— Сигур се каниш тук в Хегаси да проведеш съд над тях?
— Не. В Хегаси вие изобщо няма да ги видите.
— Къде ще ги съдиш? Ефенди, не го считай за празно любопитство, задето те питам. Моята душа е толкова потресена от деянията на тия престъпници, че ще ми е драго да науча дали наистина ще ги сполети наказанието.
— Възхвалявам любовта ти към справедливостта и нямам причина да правя тайна от намеренията си. Известен ли ти е Джебел Араш Кол?
— Как да не ми е известен! Аз често съм бивал там.
— Също Маийех ел Хумма, край което се издига?
— И то.
— Има ли маийех много крокодили?
— Безчет. Особено пък гъмжи от тях заливът, дето се врязва в планината.
— Не е ли вярно, че около този залив води само един тесен път?
— Да. От едната страна стените на планината се възкачват непристъпно нагоре, а от другата по водата се разстила плаваща ом суфах, сред която крокодилите живеят на пълчища. Скалните отломъци, лежащи по пътя, го правят едва проходим за камили. Който не иска да падне долу и стане жертва на крокодилите, трябва да слезе от животното си и бавно и предпазливо да го води след себе си.
— Зная го. Няма място, което да подхожда по-добре за намерението ми от този залив на Маийех ел Хумма.
Шейк ел белед се стресна, пролича му.
— Там, там значи искаш да проведеш твоя съд? Ох, ефенди, ама това е страшно, ужасяващо. И кога ще стане тая работа, ефенди?
— Вдругиден заранта, един час подир Молитвата на зората ще сме достигнали Джебел Араш Кол и Маийех ел Хумма.
— И това ще е смъртният час на тези мъже?
— Да.
— Кога ще потеглиш оттук, ефенди?
— Сега. Ще отида да взема камилите си.
Шейк ел белед ме придружи до мъжа, при когото бях оставил животните под надзор. Получих ги от него срещу нищожно заплащане за фуража. Поведохме ги надолу към мишра, за да ги напоим, и после се върнахме обратно горе, където ги оседлахме. Тъкмо се канех да притегна колана на седлото, когато Бен Нил ми викна:
— Ефенди, погледни нататък!
Той посочи към степта, по която се задаваше един камилски ездач. Той беше още доста отдалечен, ала въпреки това го познах от пръв поглед. Беше Орам, който се бе изплъзнал от моите асакери и донесъл вестта на Ибн Асл. Бен Нил също го разпозна, защото вдигна предупредително пръст.
— Внимавай, ефенди!
Ибрахим стоеше до нас и го чу. Ето защо се направих на безразличен.
— Да внимавам? Защо? Откакто ни плениха, ти навсякъде предусещаш опасност. Този ездач е пътник. Какво повече? Качвай се, трябва да тръгваме!
Бен Нил се подчини, но ми хвърли учуден поглед. Аз подадох ръка на шейка и се сбогувах. Той се поклони учтиво.
— Аллах йихсафак! (Аллах да те закриля!) Ще те видя ли пак сред съда край маийех?
— Вероятно. Нека нашата среща ти донесе хиляди благословии!
Препуснахме в западна посока, докато Орам пристигаше от юг. При вида ни той бе спрял и после обърнал да се отдалечи. Сега се извъртя на седлото и погледна назад. След известно време, изглежда, се почувства по-сигурен, защото отново подкара животното към селото.
— Не те разбирам, ефенди! — рече Бен Нил. — Ездачът нали беше Орам, който идва от Ибн Асл?
— То се знае!
— И ти не изчака, не го залови?
— Я помисли? Всичко, което казах на шейка, Ибн Асл трябва да узнае. Той ще го научи чрез тоя Орам и аз имам всички причини да се радвам, дето дойде. Той сега ще чуе всичко от шейка и ще осведоми Ибн Асл. Оня после съвсем сигурно ще се отправи към Джебел Араш Кол и ще ни падне в клопката.
— Дано Аллах даде! Надявам се, няма да пропуснем нашите асакери!
— За това не може и дума да става. Виждаш ли тъмната ивица, дето се точи пред нас?
— Да. Това е диря.
— Следата на Орам. Той при всички случаи е яздил по нашата, която е била още съвсем свежа, понеже е тръгнал само няколко часа след нас. Асакерите после са го последвали, придържайки се по нашата и неговата диря. Ако сега яздим обратно по нея, трябва да се срещнем със спътниците си. Накарай животното си да ускори ход! Колкото по-скоро ги намерим, толкова по-добре!
9. При Джебел Араш Кол
Камилите ни си бяха отпочинали и се радваха, че можеха порядъчно да си потърчат. По пладне спряхме за кратка почивка. По-късно следата стана по-неясна, но аз все още можех горе-долу добре да я различавам. При това положение бе логично да се предположи, че нашите асакери, неможейки вече да я отличават, са се отклонили. Какво да се прави тогава? Южно от нашата посока имаше един кладенец, наречен Ес Сафи, Бистрия кладенец, фесарахския водач Абдуллах го знаеше и вероятно бе повел кервана нататък. Та свърнахме значи на юг. Ако яздехме толкова бързо, както досега, можехме преди залез слънце да сме там.