— Добре, млъквам. Скоро обаче ще дойде времето, когато ще заговоря. Тогава милиони ще слушат гласа ми и ти ще си първият, който ще пълзи пред мен в прахоляка!
Мохамед Ахмед легна отново. Той все пак добре съзнаваше, че мълчанието е по-разумно от говоренето. Абд Асл обаче не можа да стигне до същото познание или пък предпазливостта му не стоеше толкова високо, колкото силното желание да узнае какво бях вършил и преживял по време на отсъствието си? Той вероятно бе смятал, че съм яздил към гибелта си. Но ето че аз се бях върнал здрав и читав. Как е могло да стане това? Така се питаше. Искаше да има отговор и вместо спокойно да изчака разказа ми, нададе глас по повод последните думи на Факир ел Фукара:
— Да, да, ти ще пълзиш в прахоляка и пред мен! Ти си нямаш хабер в какво положение се намираш и какви опасности се носят наоколо ти. Моят син ще те връхлети като мъстител и ще те унищожи, както е унищожил Рейс Ефендина!
— Да, него той действително е унищожил! — отговорих аз сериозно, окачвайки си скръбна физиономия.
— Унищожил ги е? Хамдулиллах! — заликува Ибн Асл. — Удало се е. Враговете са смазани и никога вече няма да се възродят!
— Смазани? Не, изгорени са били те.
— Сполучил е, сполучил е! Чувате ли, мъже, приятели, вярващи, работата е успяла! Аз ви го споделих, казах ви го тихичко. Моята душа беше изпълнена с очакване дали нещата ще завършат благополучно. Сега шейтанът е изгорен на прах и пепел ведно с асакерите си, а тарторът на шеятините, дето седи тук пред нас и е принуден да ни го разкаже, е изгубил мощта си и ще трябва да ни освободи, иначе го чака тракане на зъбите, което няма да знае край!
— Не бъркай сметките си! — предупредих го аз спокойно. Оня обаче продължи въодушевено:
— Не бъркам! Как мога да сгреша! Моят син, най-храбрият от храбреците, най-опасният от опасните, най-ужасяващият от ужасяващите, е изгорил рейс Ефендина и ще дойде сега да отърве и нас. Горко ви, ако Ибн Асл намери, че макар и на един-единствен от нас липсва дори само едничък косъм от главата! Всички мъки и изтезания, що са измислени, ще ви сполетят и вие ще виете като прокълнатите, обитаващи най-дълбоката провала на Джехеннема. Свободен искам да бъда, свободен, и то веднага! Ти трябва да съзнаеш своята немощ и смехотворността си, ефенди. Освободи ни и беж да те няма. Търчи, колкото ти държат краката и тези на камилата ти, инак ужасът ще се спусне върху теб, както лъвът връхлита овцата, която не е в състояние да се брани срещу лапите на могъщия!
— Че аз не бягам пред някой лъв, ти видя. Значи не е трудно да си помислиш, че няма да побягна и от тоя ужас. Синът ти може да дойде. Той ще разбере как ще го посрещна.
— Ибн Асл ще изгори и теб, както е унищожил с огън емира!
Човек може да си представи какво въздействие оказаха тези слова върху асакерите. Техният повелител изгорен, убит заедно с войниците си! Те скочиха и се нахвърлиха с въпроси към мен, ала аз повелих тишина.
— Всичко ще узнаете, но предварително искам да ви кажа, че можете да бъдете спокойни. Ликуването на тоя свят мюсюлманин няма да трае дълго. Аз препуснах, за да спася Рейс Ефендина, и каквото си бях наумил, осъществих. Ахмед Абд ел Инсаф е жив. Той е спасен.
— Слава на Аллах! — прозвуча околовръст. Абд Асл обаче викна:
— Той лъже! Иска да ни отрови радостта, ама няма да му се удаде. Той ни зловиди за ликуването, но ние ще продължим да ликуваме, додето се появи спасителят, а него можем всеки миг да очакваме!
— Чакай си тогава, докато почернееш, и от яд и разочарование се пръсне грешната ти кожа! — сопна му се Бен Нил. — Веднага ще чуеш дали нашият ефенди трябва да осъзнае своята немощ и схване смехотворността си! Слушайте, мъже, асакери на Рейс Ефендина, Кара Бен Немзи ефенди ще говори!
Всички очи се отправиха към мен. Нямаше ни един, било при асакерите или пленниците, който да не се намира в състояние на най-голямо напрежение. Слънцето тъкмо заходи, значи беше времето да се изрече Могреб, ала никой не помисли за изпълнението на това задължение. Аз започнах да разказвам, осведомявайки всичко изчерпателно до мига, в който тримата побягнахме от „Хирдаун“. Дотук пленниците можеха, даже трябваше всичко да чуят. Сетнешното обаче бе наложително да бъде премълчано пред тях. Ако научеха каква примка тъкмя на Ибн Асл, то не бе изключено по някакъв начин да съумееха да осуетят моя план. Вярно, мъжете ме щурмуваха с кандърми да продължа да разправям, ала Бен Нил сложи край на врънкането.