— Стига! Достатъчно узнахте за днес. Рейс Ефендина е спасен. Ние бяхме при Ибн Асл на неговия кораб. Той разбра кои сме и ни върза. Повече от сто мъже бяха при него, но въпреки това ние се измъкнахме. Когато бяхме в лодката недалеч от „Хирдаун“, можехме да го застреляме. Ние не го сторихме, проявихме още един път милост към него. Но горко му, ако отново ни се изпречи на пътя!
— Ама какво се случи сетне, след като напуснахте кораба? — попита отново един. — Какво правихте после? Къде е дядо ти, кормчията, който нали е бил с вас?
— Твоето любопитство е по-голямо от устата ти. Въпреки това ще опитам да го задоволя. Ние отплавахме с лодката за Хегаси и оттам яздихме камилите си дотук. Дядо остана в Хегаси, за да дочака там завръщането ни.
— А нашият повелител Рейс Ефендина? Къде се намира той?
— Също в Хегаси, защото там ще му отведем тези пленници.
— Защо не ни прати още асакери?
— Защото, о, Баща на любопитството, нямаше в наличност камили, и защото сме достатъчно маже да водим сигурно тия страхливи крастави жаби. Сега нека Абд Асл, най-светият от мюсюлманите, продължи ликуването си, което преди малко подкара, и в което не искаше да бъде прекъснат!
Не го направи зле тоя Бен Нил! Беше задоволил любопитството, без и макар с една дума да издаде по-нататъшните ни намерения. Това при всички случаи беше по-добре, отколкото ако асакерите нищо не бяха узнали. Те бяха радостни, че се намирам отново при тях. Бяха имали все пак да носят голяма отговорност, а старият аскери Исмаил облекчено си пое дъх, когато му казах, че сега той вече за нищо не отговаря. Също така доволен беше фесарахският водач Абдуллах, понеже при всяка грешка той също поемаше част от вината.
Аз обявих реда на стражата и после си легнах да спя. Бен Нил стори същото, макар да не беше още късно. През последната нощ изобщо не бяхме почивали. По ранина ме събуди Молитвата на зората. Малко след това потеглихме.
Мъчително занимание беше да се качат пленниците на камилите, защото те правеха всичко възможно да го усложнят.
Тъй като Бир Сафи лежеше южно от правата посока, а аз от основателна предпазливост исках д а я избегна, до пладне се придържах точно на изток и после извих на юг. По този начин приближавахме Джебел Араш Кол от север, докато иначе щяхме да стигнем от северозапад. Бях избягнал тази посока, защото шейк ел белед, впоследствие и Ибн Асл, ни знаеше в това направление. Възможно бе да стигнат до идеята да ни нападнат не едвам при маийех, а още преди туй, в степта. Ибн Асл имаше може би сто мъже, докато аз само двадесет. Една битка в откритата степ лесно можеше да стане за нас фатална.
За да бъда първият, който ще съгледа целта, яздех далеч пред другите. Още не бе много късен следобед, когато видях планината да се издига на юг като мъгливо петно. Веднага обърнах назад, за да наредя на кервана, който беше може би на два километра след мен, да спре. Направих го, понеже никой от пленниците ни биваше да види Джебел Араш Кол. Те бяха свалени от камилите и ние се установихме на бивак.
Асакерите не можеха да проумеят защо още толкова рано през деня ставаше тая работа. Сега бе времето да ги осведомя за всичко необходимо. Първо пленниците бяха нахранени и напоени. После отведох войниците далеч настрани, разпоредих да образуват кръг около мен и им съобщих какво предстои да се случи днес. Никой от пленниците не можеше да го чуе. Да бях казал на асакерите, че всеки от тях ще получи хиляда пиастри, надали щеше да е толкова голяма радостта им. Ибн Асл и неговите ловци на роби да заловят в капан! Всеки искаше да знае каква задача му се възлага, каква роля има да играе. На никого не можех да го кажа, понеже бе необходимо по-напред да отида на разузнаване, а това можеше да стане едва вечерта. Ибн Асл при всички случаи вече се намираше при планината. Ако приближах мястото сега, посред бял ден, щях стопроцентово да бъда забелязан.
Асакерите получиха заповед дори помежду си да не отварят на никаква цена дума за нашите намерения и после образуваха кръг, както ставаше денем, около пленниците. Камилите се излежаваха, надзиравани от един мъж, извън този кръг.
Следобедът мина, без да се мерне някое друго човешко същество освен нас по степта. Слънцето залези и войниците се помолиха с Могреб. Вечерта бързо се спусна и аз можех да започна своето разузнаване. Следваше да се очаква, че ще отсъствам няколко часа, може би до заранта. Предадох командването на кервана на Бен Нил, въпреки неговата младост, и го инструктирах как да се държи при всеки отделен случай. После се качих на камилата си и потеглих към целта.
Задачата, която си бях поставил, не беше лесна за разрешаване. Знаех къде се простира гората от хегелик, в която трябваше да се намира Рейс Ефендина, а именно при южния край на източната страна на блатото. Но в тая тъмница да се открие гората бе трудно! И де да ми беше само това дертът! Ами къде беше Ибн Асл с неговите хора? Навярно също при южния край на блатото. Но ако беше решил да раздели хората си, за да ме затвори по средата, то за него бе далеч по-удобно да бивакува през нощта в средата на източната страна на блатото. На утрото можеше да прати една част от хората си надясно и другото отделение наляво покрай блатото и по този начин да ме приклещи отпред и отзад. Ако бивакуваше сега там, то за да стигна до Рейс Ефендина, трябваше да мина край него и ако врагът не беше запалил огън, можех съвсем неочаквано да се насадя посред бивака му. Вярно, Ибн Асл като че бе почитател на нощната осветеност — поне и двете вечери при остров Хасание и край Маийех ес Саратин бе имал няколко запалени огъня. Той сега ме знаеше още далеч. По-нататък не знаеше нищо за присъствието на Рейс Ахмед. Ето защо Ибн Асл можеше да се счита за сигурен и следваше да се очаква, че няма да прекара вечерта в мрак. В този случай огънят щеше да ми издаде бивака му и аз можех да се държа далеч от него.