Така се придвижвах бързо на юг. Звездите бяха изгрели и нямаше как да объркам посоката. След половин час бях достигнал местността на блатото и трябваше, макар и само заради измамливата почва, да бъда предпазлив. Маийех ел Хумма разпраща няколко разклонения в сушата, така че бе препоръчително да се отбия възможно по-далеч на изток.
Бях яздил вече един час, после още един. Трябва да бе девет часът по наше време, когато забелязах самотно дърво. Насочих се към него. Беше хегелик. Немного далеч оттук, само на няколкостотин крачки вдясно, започваше хегеликската гора, която търсех.
Отправих се към нея и после по периферията й. Тя се възправяше от страната ми като висока, тъмна стена и изпращаше напред, сякаш аванпостове, отделни храсти, между които трябваше да преминавам. Никъде не се виждаше или надушваше огън. Ибн Асл определено не се намираше наблизо. Наддадох полугласно дълбокия кикот на хиената. Той звучи като „омму-омму“ и въпреки това наподобява кикот. Не последва никакъв отговор. Яздейки бавно нататък, аз повторих сигнала няколко пъти. Най-сетне, след седмия или осмия път, чух един глас отдясно сред дърветата:
— Ефенди?
— Да — отговорих, спирайки камилата.
— Ела насам!
Подкарах нататък. Един мъж пристъпи към мен, спря пред животното и ме погледна.
— Да, ти си. Слез! Ще те заведа при емира.
— Той далеч ли е оттук?
— Доста далеч. Ние имаме дълга постова верига, за да се натъкнеш по лесно на нас.
— Води ме при поста, който е най-близо до емира. Той може да държи камилата ми.
Докато крачехме един до друг, го попитах дали е забелязал Ибн Асл и хората му.
— Да — отвърна войникът. — Те дойдоха подир пладне и бивакуват при южния край на маийех.
— Наблюдавали ли сте ги, откак се стъмни?
— Рейс Ефендина беше там.
— Запалили ли са огньове?
— Не знам. Не можах да разбера, тъй като оттогава стоя на пост.
Минахме край няколко асакери, докато един получи камилата ми. Моят водач каза, че сега трябвало да го последвам дълбоко в гората. Аз обаче му заръчах по-добре да доведе емира при мен. Бях се напрягал повече от Рейс Ефендина, вероятно щеше да се наложи и още повече да се напрегна, така че исках да си спестя пътя през гората и гъстите храсти набак, образуващи подлеса. Мъжът тръгна сам и скоро ми доведе Рейс Ефендина. Той много се зарадва да ме види отново, понеже не бях могъл да кажа със сигурност дали ще дойда. Поздрави ме с енергично ръкостискане.
— Враговете са тук, още от обяд. Бивакуват при края на маийех.
— Запалили ли са огньове?
— Шест, при всички случай заради многобройните хапещи мухи, на които там при откритото блато без огън изобщо не се издържа. Тук, в гъстата и доста суха гора, те за щастие не ни досаждат много.
— Известен ли ти е планът, който Ибн Асл утре ще следва?
— Не. Как да го зная?
— Мисля, че си бил там. Не подслушва ли?
— Опазил ме Аллах! Да не би да е трябвало да ида толкова далеч, че да ги чуя как си говорят? Тогава нали и аз щях да бъда забелязан и заловен!
— Но понякога има признаци, от които биха могли да се извадят заключения. Не забеляза ли нещо подобно?
— Не. Ловците на роби седяха край огньовете и бръщолевеха. Какво говореха, не разбрах, понеже не бях достатъчно близо.
— Видя ли Ибн Асл?
— Да. Той седеше при първия огън, до който се стига оттук.
— Колко е далеч дотам?
— Кажи-речи половин час.
— Трябва да отида. Искаш ли да ме придружиш?