— С най-голямо удоволствие, стига да не поискаш чак да седна до Ибн Асл. Защото от теб и такова нещо може да се очаква.
Светлия си хаик бях оставил в моя бивак. Сега оставих тук и пушките си и после тръгнахме, като се придвижвахме все между отделните храсти, избягвайки ту отдясно, ту отляво някоя заблатена локва, която се издаваше със собствения си блясък. След малко повече от четвърт час видях светлината на първия огън, после на още един и още един, докато изброих и шестте. Тук имаше само дървета гафул, и то без подлес. Мъжете бивакуваха без някакъв особен план — тук един огън, там друг — кой както му дойде. Ние стояхме зад един широк буш, може би на шейсет крачки от първия огън, край който видях да седи Ибн Асл. Освен него там бяха заели място неговите офицери и още двама мъже. Чувахме ги да говорят, без да можем да разберем отделни думи.
— Трябва да отида дотам, непременно трябва да отида! — казах повече на себе си, отколкото на Рейс Ефендина. — Наложително е да знам какво си говорят.
— В името на Аллах, какво ти дойде на ума? Би бил изгубен. Та нали ще те видят!
— Няма. Вече съм се промъквал и при къде по-други условия. Това тук е направо детинска игра.
— Заявявам ти, че няма да ме накараш хич нито крачка по-нататък да направя!
— Аз не го и искам. Ще тръгна сам. Между нас и огъня има по права линия две дебели дървета, чиито стволове хвърлят широка сянка. Ако запълзя по земята в тази сянка, няма да съм различим от почвата. При това ще имам за прикритие първо едното и после второто дърво. Откъм наша страна второто дърво има на височината на човешки бой един здрав клон. Метна ли се горе, ще седя, скрит зад клони и листа, най-много на петнайсет крачки от огъня и ще мога да чувам всичко, което се говори там.
— И как ще се върнеш сетне?
— По същия път, по който съм отишъл.
— Не, ефенди, не съм съгласен! Не искам да рискуваш живота си.
— Няма ли да го рискувам и утре, когато се бием? Няма ли да го рискува тогава всеки? Защо точно сега не? Ами ако пък чрез това, че го рискувам, може да се избегне битката?
— Считаш ли го за възможно?
— Да. Може би ще узная нещо, следствие на което да дам разпореждания, правещи всяка съпротива на противника напразна.
Ахмед поиска да ме задържи, ала не бе достатъчно чевръст. Аз пристъпих бързо иззад буша, сниших се и запълзях в тъмната сянка напред. Не беше кой знае какво изкуство. За да се създават гъсти валма дим и по тоя начин да се държат хапещите мухи надалеч, в огньовете биваха хвърляни влажни клони. Пушекът от време на време беше толкова плътен, че човек не бе в състояние да го пробие с поглед. Поради влажния и тегнещ блатен въздух той най-често се стелеше близо до замята. Възползвайки се от такива мигове, аз стигнах до първото, после и до второто дърво и седнах горе сред вейки и клони, преди да са изминали и две минути от напразната хватка на Рейс Ефендина. Бях нацелил късметлийски момента, защото тъкмо се наместих удобно и наострих уши, и чух един вик от далечината, който веднага привлече вниманието ми.
— Шейк ел белед! — чух да казват. — Ибрахим е тук! Най-сетне дойде!
Наистина, той се зададе откъм най-отдалечения огън, водейки една камила за юлара. Там му бяха казали къде се намира Ибн Асл. Дисциплината не позволяваше на хората да го последват. Ибрахим накара животното да легне и пристъпи към огъня, където бе приветствай с видимо задоволство. Подозирах каква е работата. Шейкът е трябвало да следи за нас. Никой от хората на Ибн Асл не биваше да го стори, защото ако го видех, щях да го позная и да стана подозрителен. Срещнеше ли ни обаче шейк ел белед, то можеше да изтъкне не един и два претекста, на които да хвана вяра.
— Седни и докладвай! — подкани го Ибн Асл. — Видя ли враговете ни?
— Не — отвърна Ибрахим, като зае място.
— Не? Тогава грешно си ме осведомил. Те или ще дойдат по-късно от утре, или изобщо няма да дойдат.
— Ще дойдат! — заяви шейкът категорично. — Аз открих дирята им.
— Имаш ли дирята, скоро се добираш до хората. Не биваше да отдъхнеш, докато не видиш и самите тях.
— Беше твърде късно, стана тъмно. Кара Бен Немзи беше оставил с Бен Нил ясна диря. Аз я следвах. Тя се точеше все направо като по канап и после из един път взе, че зави повече към юг. Трябва да е яздил към Бир Сафи. Тази заран ги дебнах. Трябваше да дойдат, но не дойдоха. Чаках до пладне и понеже и дотогава не ги видях, приех, че ненадейно са хванали друга посока. Тя можеше да е само северната. Значи ако яздех право на север, щях да се натъкна на дирята им, защото по-късно те все пак трябваше да свърнат на изток. Вечерта беше близо, когато наскочих на следата. Водеше на изток.