— Не искаш да тръгнеш заедно с мен? Защо?
— Защото ми се ще да отмъкна бялата джебел-герфехска камила на ловеца на роби.
— Я я зарежи! С това би могъл всичко да погубиш. Пипнат ли те, ние сме издадени.
— Мен да пипнат? Я стига!
— Но когато забележат, че животното липсва, първата им мисъл ще е за крадец, от което ще заключат, че наблизо има хора. А това като нищо ще възбуди подозрението им.
— На първо време ще си помислят, че камилата е била лошо вързана и се е отдалечила много, но на утрото лесно ще могат да я намерят. Освен заради високата стойност аз имам и друга причина да обсебя камилата. Ако Ибн Асл именно не вземе непосредствено участие в боя, то въпреки цялото отделено му внимание пак би могъл да ти се изскубне. Добере ли се сетне до камилата, никой няма да може да го настигне. Но ако я имам, ще го заловя каквото и ще да опитва срещу това.
— Вярно е. Само се опасявам да не те забележат.
Ахмед продължи да възразява още известно време, ала после се отдалечи. Аз се плъзнах в дъга от другата сбрана на огъня. Хеджин стоеше в тъмното до един буш и опоскваше листата му. Остави ме спокойно да приближа. Ибн Асл очевидно не умееше да дресира едно такова животно. При моето приближаване то трябваше да побегне или поне шумно да изпръхти. Аз му развързах предните крака, прикачих въжето към оглавника и го поведох. То ме последва толкова драговолно, сякаш ми принадлежеше. По обходен път се върнах на предишното си място и закрачих после към хегеликската гора, където Рейс Ефендина ме очакваше с голямо напрежение. Четиридесетте мъже вече стояха в готовност.
— Аллах! Успял си — удиви се той. — Ефенди, ти си един много опасен крадец на камили. Човек би трябвало да те окауши до края на живота ти!
— Прости ми, висши представителю на египетското правосъдие, аз крада само от крадци и разбойници! — ухилих се аз. — Ще потегля веднага. Но кажи, снабдени ли са тези хора с въжета? Ние вероятно ще имаме да връзваме четирийсет пленника.
— Всичко е налице. Взели сме потребното от кораба.
— Тогава остани със здраве и утре заран победна и радостна среща!
— Иншаллах! (Ако е рекъл Аллах!)
— Не допускай Ибн Асл да офейка! — предупредих го още.
После тръгнахме. Един от асакерите водеше за повода бялата хеджин.
Първо потърсих самотно растящия хегелик, после поех по пътя, по който бях дошъл. Така минаха няколко часа, преди да достигнем северния край на блатото и да го обходим на запад. Сега видяхме пред нас да се издига тъмният масив на планината. Аз призовах спомените си на помощ, за да не пропусна пороището. На два пъти яздих в погрешна посока, но накрая все пак го намерих.
Първата ни работа сега бе да скрием камилите, които не можехме да вземем по-нататък. Отведохме ги на достатъчно разстояние, вързахме ги здраво за колчета и оставихме един пазач при тях. После се заизкачвахме по дерето, додето стигнахме в котловинката.
Стените тук не бяха кой знае колко стръмни. Трийсет мъже трябваше да се изкатерят горе и да се разпределят там околовръст. Те получиха заповед да се държат напълно безшумно, докато аз самият не започна нападението. Трябваше да подирят максимално укритие зад камъни, та да не бъдат улучени от куршумите на враговете, в случай че те се отбраняват. Ако някой от тях понечеше да се качи по тъмното горе, двама-трима души трябваше да го посрещнат, стиснат за гърлото и обезвредят с нож.
С останалия отряд аз се върнах на късо разстояние назад и после се изкачихме до половината височина на брега на пороището. Там насядахме, за да пропуснем шейк ел белед да мине и сетне да го последваме.
Ибрахим се канеше да потегли в единадесет часа през нощта. Нашата езда беше започнала малко преди десет. Следователно имахме да чакаме един час, но работата се проточи по-дълго. Ибрахим дойде едвам малко преди разсъмване. Не беше бързал особено, понеже знаеше, че моят керван ще мине един час след зазоряване. Чухме неприятелите да яздят покрай нас, после слязохме тихо от височината и ги последвахме. Близо до входа на котловинката спряхме. Ловците на роби си мислеха, че са сами и разговаряха високо помежду си. Те се установиха на бивак между храстите и с бодрия си смях доказваха, че се намират в добро настроение и хранят увереност в победата.
По отношение веселието шейкът беше начело на всички, макар да би трябвало да пази достойнството си. Той се шегуваше с лудешко немирство и говореше за плячката, която щели да направят, и за нейното разпределение. Както узнах по-късно, за съдействието му бил обещан богат пай. Достопочтеният мъж обаче си бе направил погрешно сметката и получи нещо съвсем друго.