Денят щеше да настъпи след късо време и тогава чух Ибрахим да казва, че искал да се огледа за утринната зора. Помислих, че ще се изкачи отвътре по стената на котловинката, но той излезе през изхода и се насочи към нас.
— Наведете се! — нашепнах на хората си, като самият бързо приклекнах.
Шейкът не биваше да ни забележи преждевременно. Той бавно приближи. Когато малко остана да се блъсне в мен, аз скочих и го пипнах с две ръце за гърлото.
— Вържете му само ръцете, краката — не! — повелих на асакерите.
Те се подчиниха.
Аз стисках гърлото на Ибрахим само наполовина, така че не бе изгубил съзнание, и сега тихо го заплаших в ухото:
— Един звук от твоя страна и ножът ще прониже сърцето ти! Ако смяташ да мълчиш, поклати глава!
Ибрахим я поклати утвърдително. От него не следваше да се очаква някаква съпротива. Ужасът в него бе по-могъщ от дееспособността му и както се оказа по-късно, той беше страхливец, който чинеше само за предателство, не и за битка и се бе нагърбил с предводителството на четирийсетимата ловци на роби единствено защото е бил убеден, че ние няма да се браним.
Двама мъже трябваше да се върнат с мен и шейка дотолкова назад по пороището, че гласовете ни да не могат да се чуват в котловинката. Двамата асакери го държаха здраво от двете страни. Стиснал ножа си в ръка, аз допрях острието до гърдите на шейка и го попитах:
— Познаваш ли ме?
— Да. Ти си… ти си Кара… Бен Немзи… ефенди — пропелтечи той. — Защо ме третираш като враг? Нали каза, че почиташ властта в мое лице.
— И ти го повярва? О, ти, будала на будалите! Само един безмозъчен човек като теб може да вярва, че е в състояние да ме измами. Аз те прозрях още щом те видях. Ти хабер си нямаше, че те надхитрих. Беше заел коня си на Ибн Асл. Това те издаде. Когато дойдох при теб с лодката заедно с Бен Нил, аз бях ходил вече преди туй при Рейс Ефендина на кораба и го бях уведомил за теб. Той после беше любезен с теб, досущ както и аз. Сторихме го, за да примамим тук чрез теб Ибн Асл. Успяхме, защото твоята гламавщина е кажи-речи по-голяма и от калпазанлъка ти. Сега Ибн Асл е тук, но също и Рейс Ефендина.
И обръщайки се към единия от асакерите, повелих:
— На север от маийех бивакуват твоите другари с пленниците. Иди ги доведи бързо! За целта се спускаш по пороището, насочваш се наляво и на съответното разстояние са натъкваш на стража, който оставих при животните. Възсядаш джебел-герфехската камила на ловеца на роби и яздиш право на изток покрай периферията на маийех. Дотогава денят ще е настъпил и ще видиш моята диря. Тя ще те води по-нататък до бивака. Побързай и подтиквай и другите към максимална бързина.
Той тръгна, а аз отново се обърнах към шейка.
— Снощи аз подслушах разговора ти с Ибн Асл, а сега ти чу къде се намира нашият бивак. Вчера ти си искал да разузнаеш къде е, за да ни нападнете в откритата степ. Аз обаче го предугадих и избрах един околен път. Докато ти си ме търсел на запад, аз отдавна бях на север оттук. Още ли смяташ да отричаш?
— Ефенди, колко асакери имаш сега при себе си? — попита бъзливецът.
— Повече от достатъчно, за да ви унищожа. Ние така сме заели височините и входа на котловината, че и един-едничък не е в състояние да избяга. Ти, предводителят, си вече пленен. Ако заповядаш на хората си да сложат оръжие и се предадат, аз ще използвам влиянието си при Рейс Ефендина да ти наложи възможно най-меко наказание.
— Аллах! Да сложат оръжие! Да се предадат! Четирийсет мъже!
— Да-а, това звучи май по-различно от одеве, когато деляхте плячката толкова самоуверени в победата! Отговори на въпроса ми! Аз нямам време. Кажеш ли да, спасявате поне живота си. Кажеш ли не, изпозастрелваме ви до крак!
— Ефенди, бъди добър, бъди милостив! Кажи ми броя на твоите хора… о, Аллах, о, Мохамед! Ето ти го на! Там вече се започна!
От котловината прозвуча яростен крясък. Загърмяха изстрели, после внезапно стана пак тихо.
— Ти ще имаш доказателство за истинността на моите думи — заявих аз. — Ела! Ще ми служиш като щит. Ако някой стреля по мен, куршумът ще улучи теб. Отбележи си го!
Повлякох Ибрахим отново нагоре по пороището. При входа на котловината асакерите стояха с готови за стрелба пушки в ръка. Денят сивееше. Сега можеше да се вижда достатъчно. В онези райони денят настъпваше също така бързо, както нощта.
— Защо се стреля? — попитах.
— Когато започна да просветлява — обясниха ми, — неколцина от онези в котловината поискаха да се покатерят нагоре. Нашите хора им запретиха и понеже онези не се подчиниха, стреляха.
— Как стоят нещата вътре? Нещо много бързо стана тихо.
— Ловците на роби се завряха в храстите.