— Ето че виждаш какъв кураж притежават твоите герои — забелязах на шейка. — Ела с мен вътре! При най-малкия повод обаче ще ти ръгна ножа в тялото.
С хладното оръжие в дясната ръка, аз склещих с лявата Ибрахим за врата и го тикнах пред мен в котловината. По даден знак асакерите ме последваха.
— Сега погледни нагоре и виж кремъклийките ни! — подканих шейка.
Асакерите се криеха зад скалите или бяха струпали камъни пред себе си. От тях не се виждаше нищо друго освен цевите, които надничаха заплашително от всички страни надолу. От един поглед към храстите почти ме напуши смях, макар положението ми да не беше безопасно. Враговете изобщо не знаеха от кого са обкръжени. Те бяха видели само пушечните цеви и на часа се изпокрили. Като че ли храсталаците можеха да ги защитят! Тук виждах да стърчи от зеленината ръка или лакът, там да се подава обувка или бос крак. Всички лежаха притихнали, никой не се помръдваше.
— Къде са ти всъщност юнаците? — попитах шейка. — Я ги призови да излязат и се отбраняват!
— Ефендито, чуждоземният ефенди! — прозвуча от шубраците.
— Давам ти само една минута време — продължих. — Ако дотогава не си приканил хората си да сложат оръжие, получаваш ножа до дръжката в тялото.
— Ще бъда ли помилван? — попита Ибрахим обезкуражен.
— Обещавам ти снизходителност. Милостта е в ръцете на Рейс Ефендина. Бързо, бързо, преди да е изтекла минутата!
Ибрахим се гърчеше под хватката ми. Аз вдигнах ножа като за удар и тогава той закрещя, изпълнен със страх:
— Пусни ме, ефенди! Ще сторя каквото поиска.
— За пускане и дума не може да става, защото си мой пленник. Заповядай на хората си да идват един по един тук, за да предават оръжията си и бъдат връзвани, както ти самият си вързан. Понечи ли някой да направи и най-малкото подозрително движение, ще получи от онези, дето лежат там горе, куршум. Сега действай чевръсто, че нямам време!
Смъртният страх накара Ибрахим да даде поисканата заповед. Хората му се подчиниха, като изпълзяваха един след друг изпод храстите и идваха. След изтичането на четвърт час всички бяха разоръжени и вързани. Първият акт на днешната драма бе изигран в моя полза.
Сега се касаеше да се изчака пристигането на кервана. Аз слязох по дерето и седнах отвън. Мина почти час, преди да го видя да се задава. Бен Нил яздеше начело с пратеника. Когато ме съгледаха, те подтикнаха животните си, за да бъдат при мен още преди кервана.
— Ефенди, кахър ни бе за тебе — рече младежът, като накара животното да коленичи и скочи от седлото. — Ти не се върна до утрото и ние помислихме, че те е сполетяла злополука. Враговете били попаднали в ръцете ти, а?
— Да. Вашите пленници знаят ли го?
— Не, защото твоят пратеник говори тихо с нас. Но те видяха джебел-герфехската камила и трябва да са си казали, че е била отнета от нейния господар. От това могат да заключат, че се е случило някакво събитие, което е било за него, ако не опасно, то най-малкото неприятно. Къде са хората, които си заловил?
— Закътани са там горе в едно дере. Ще отведем при тях и твоите пленници, но камилите ще останат тук долу под надзора на няколко души.
Когато керванът пристигна, пленниците бяха свалени от камилите. Освободихме им краката, за да могат да вървят до котловината на пороището. Личеше им, че камилата на Ибн Асл ги е изпълнила със страхове. Мятаха изпитателни погледи наоколо и си разменяха тихи реплики. Само Факир ел Фукара и Абд Асл даваха вид, че нищо не забелязват и се чувстват съвсем сигурни.
— Ефенди — запита сетнешният Махди — защо бяхме доведени насам? Какво ще правим тук?
— Възнамерявам да ви приготвя една радостна изненада — ухилих се аз.
— Подиграваш ли ни се? Ние май никога не бива да очакваме нещо радостно от теб. По вина на върховния шейтан аз попаднаха твоя власт и макар нещо да не съм ти сторил, ти ме мъкнеш насам-натам като диво животно. Ти не си нито господар над личността ми, нито опекун на правата ми. Искам да ме отвържеш и да ми дадеш една камила, както ми обеща, за да мога да яздя към домашното си огнище.
— И къде е това домашно огнище?
— Засега в Хартум.
— Тогава потърпи още малко и после ще можеш да отпътуваш за там в съпровод на неколцина приятели.
— Не желая никакъв съпровод. Аз дойдох сам при теб и искам и сам да си тръгна. Длъжен си да ме пуснеш да си вървя, защото нямаш власт над мен.
— И над нас също нямаш! — обади се Абд Асл. — Откъде взе Рейс Ефендина разрешение да ти отстъпи правата си? И дори да му е позволено да го стори, защо ни влачиш насам-натам из степта? Аз искам да бъда отведен в Хартум!
— Желанието ти скоро ще бъде изпълнено — заявих аз многозначително.