— Кога обаче? Днес трябваше да направим една заобикалка насам. Да не би да си мислиш, че това е разумна постъпка от твоя страна? Ако срещнеш моя син, което толкова лесно може да се случи, ти си безусловно изгубен.
— Аз вече на няколко пъти срещах Ибн Асл, без от това да съм бил изгубен.
— Защото си имал късмет, какъвто определено вече няма да имаш. Изскочиш ли му още веднъж на пътя, значи си осъден от Аллах! Знаеш колко войни има синът ми при себе си. Тук в степта не можеш излезе насреща му. Ще те смачка като едното нищо! Не е възможно Пророкът да търпи някакъв християнин да си въобразява безнаказано, че може над нас да стои. Ятаганът на неговото отмъщение вече пламти над главата ти.
— Аз ще ти покажа над кого пламти. Следвайте ме сега нагоре по този път!
Камилите бяха разседлани и пасяха в тревата. Трима асакери останаха при тях. Другите войници взеха пленниците по средата си и ги поведоха след мен нагоре по дерето. Човек може да си представи колко се уплашиха, когато видяха горе четиридесет свои апапи да лежат вързани на земята. Абд Асл изкряска високо от ярост и ме заля с такива грубости и оскърбления, че Бен Нил си послужи с камшика, за да го накара да млъкне. Другите се държаха мирно. На всички бяха отново вързани краката, след което бяха сложени да легнат при останалите.
10. Край блатото на треската
Сега можех да потегля. Двадесетте мъже, които ме бяха придружавали до фесарахите, останаха да пазят пленниците и камилите. Четиридесетимата души, дадени ми вчера от Рейс Ефендина, тръгнаха с мен. Всъщност Бен Нил трябваше да командва оставащите, ала той ме помоли толкова настойчиво да го взема със себе си, че аз му разреших. Струваше ми се, че можех да имам доверие на фесарахския водач Абдуллах и стария аскери Исмаил, който веднъж вече бе поел командването на своите другари, толкова повече че за някакво изненадващо нападение не можеше и да се мисли.
Беше определено, че един час след зазоряване ще достигна Джебел Араш Кол. Когато потеглихме беше малко по-късно, но това в никой случай не можеше да е от вреда. Строго заповядах на оставащите асакери да внимават добре, дадох им указания за поведение при определени случаи и бях убеден, че грешка няма да бъде извършена. Не си мислех, че с това си уронвам нещо престижа и все пак, както се оказа по-късно, бях проявил едно твърде голямо доверие.
Докато вчера се бях придържал към източната страна на маийех, сега яздехме по западната на юг. Пространството между блатото и планината тук беше четвърт час път широко, но тук и там имаше разни заливи и вдавания на сушата, които съответно намаляваха или увеличаваха тази ширина. Планината горе беше гола и само в подножието си обрасла с трева. Колкото повече напредвахме, толкова по-високо се възкачваше и толкова по стръмни ставаха скалите. Маийех също приближаваше все повече към нея.
След като бяхме яздили продължително време, блатото толкова се приближи отляво, че на някои места можехме да яздим само по двама. Пред нас се появиха отделни широколистни дървета, чиито листа бяха нечетно разчленени. Разпознах ги още отдалече. Бяха дървета гафул, които загатваха, че наближаваме мястото, на което разчитахме да срещнем Ибн Асл и хората му. Когато обърнах внимание върху това на яздещия до мен Бен Нил, той попита:
— Няма ли да спрем, ефенди? Някой трябва тайно да пропълзи напред, за да се осведоми къде се таят ловците на роби.
— Излишно е. Пък и сега е светъл ден.
— Ама ти нали си се промъквал и посред бял ден!
— Защото ми го е позволявала местността. Тук обаче теренът, по който човек може да се придвижи, е твърде тесен. Ибн Асл при всички случаи е оставил пост. За мъжа е необходимо само да държи под около тесния път, за да забележи веднага евентуалния съгледвач от наша страна. Не, сега ще слезем от камилите и ще продължим спокойно пешком нататък.
— И ще налетим право в ръцете на враговете!
— Та нали това искам. Те в никой случай няма да стрелят по нас, а ще ни викнат. Ибн Асл иска да ме има жив. Той сигурно е дал заповед да не се стреля по мен. Значи ако яздя начело, вие сте в безопасност. Изостани малко с другите и ме остави да вървя приблизително трийсет крачки пред вас. Спра ли, спирате и вие, докато ви повикам.
— За съжаление трябва да ти се подчиня, макар да ми се ще да остана до теб, защото решителният миг наближава.
— Още не. Ибн Асл няма да се покаже, преди да се намерим по средата на теснината, на която още изобщо не сме стъпили.
— Ама ако пък Рейс Ефендина още не си е на мястото!
— И тогава няма опасност за нас. Ние ще подкараме Ибн Асл към него. Няма от какво да се опасяваме, след като зад себе си нямаме враг. Трябва само да се погрижим Ибн Асл да не ни се изплъзне.