Продължихме пътя си по посочения начин. Аз крачех сам напред, а другите ме следваха на указаната дистанция. Когато оставих първото дърво гафул зад себе си, тесният път рязко изви надясно, защото от това място започваше споменатата блатна бухта. Тя се врязваше отляво далеч навътре в скалите. Последните се възвисяваха отвесно нагоре и образуваха, така да се каже, кух полуцилиндър, по чиято стена човешки крак не би могъл да се задържи. От лявата ми страна се простираше блатото, изцяло покрито с ом суфах, между която коварно надничаха отделни открити, мазно лъщящи водни петна. От горния кант на скалите се бяха откъртвали и сгромолясвали долу камъни. Те лежаха един до друг и един връз друг, облечени с влажен мъх или покрити с разлагащи се, вонящи растителни останки, върху които кракът трябваше предпазливо да стъпва.
Който бъдеше нападнат тук едновременно отпред и отзад, нямаше да има възможност да се отбранява и щеше да е принуден да се предаде. Отдясно непристъпните скали не предлагаха никакъв път за бягство, а отляво зееше блатото, от чийто щавар се пулеха отвратителните глави на безчет крокодили. И в това блато трябваше да бъдат изблъскали моите асакери като плюсканица за влечугите. Само мен се канеха да пощадят, за да ме съхранят за още по-ужасни мъчения.
Щеше ли да е нечовешко да взема и аз да стъкмя същата орис на ловците на роби? Колко кръв лепнеше по ръцете им! Колко хиляди и хиляди негри бяха направили нещастни! Струваше ми се, че има само едно справедливо наказание за тях — да бъдат бутнати долу в маийех. Око за око, зъб за зъб, това бе законът на пустинята, както и на прерията, саваната, лампата, ляносите, и ако… Не можех да довърша мисълта си, защото недалеч от мен прозвуча висок, заповеден глас:
— Стой, нито крачка повече, иначе стреляме!
Спрях и погледнах остро напред. Там растяха едно до друго две дървета гафул, а пред тях лежаха няколко големи скални къса, зад които трябва да се криеха трима мъже, защото тъкмо толкова пушечни цеви видях насочени към мен — неприятно положение, понеже бе необходимо само едно дръпване на пръста, за да прониже смъртоносното олово тялото ми.
— Ти пък кой си? — попитах, правейки се, че виждам само един.
— Един твой стар познат. Искаш ли да ме видиш? — отговори оня.
— Разбира се!
— Остави оръжията си и ще ти се покажа!
— Че да не съм будала!
Направих един скок към най-близкото дърво, зад чийто ствол намерих прикритие. Типовете отсреща очевидно изпаднаха в затруднено положение. Бяха пристигнали тук навреме и очакваха сигнала, който шейк ел белед беше обещал да им даде. Аз ги бях поставил натясно. Не биваше да ме пуснат да приближа или чак пък да мина, а от друга страна можеха да се покажат едва когато изстрелът на шейка отекнеше. Какво да правят? С празни приказки да спечелят време? Така ми се чинеше, защото говорителят отвърна:
— Лесно можем да те принудим, стига само да поискаме, но ти трябва по мирен начин да узнаеш какво искаме от теб.
— Казвай тогава!
— Не така. Остави оръжията си и ела до камъка, който лежи помежду ни. Аз ще направя същото.
— Добре, идвам. Но ако забележа у теб и най-малкото оръжие, най-малкия нож, заминаваш за джендема!
Тикнах револверите в джобовете на шалварите, облегнах пушките на ствола и сложих ножа до тях. Можех спокойно да оставя и револверите, защото работата ми беше напълно сигурна. Един поглед назад ме осведоми, че моите хора бяха спрели. Най-предните от тях, сред които и Бен Нил, стояха зад един храст, който образуваше чопка. Аз можех, наистина, да ги виждам, но не и противникът, разговарящ с мен. Кой беше мъжът, знаех, понеже го бях познал по гласа. Беше старши лейтенантът на Ибн Асл. Но защо ли не ме заговори онзи самият?
Пристъпвайки спокойно иззад дървото си, аз тръгнах към посочения камък и спрях там. Тогава към мен се запъти и старши лейтенантът, спря на няколко крачки пред мен и запита присмехулно:
— Май не ме очакваше тук, а?
— И да, и не — отвърнах несмутимо. — Знаех, че ме очаквате. А казвам „не“, защото мислех, че ще бъда заговорен не от теб, а от Ибн Асл.
— Аллах! Знаел си, че те чакаме тук?
— Ха! Знам и още повече, знам всичко. Сега ти чакаш сигнала, който шейк ел белед се канеше да ви даде. Не е ли вярно, че изстрелът от кремъклийката му трябваше да бъде за вас знак за започване на враждебните действия?
— Аллах е всезнаещ. Той чува, вижда и знае всичко. Как обаче можеш да знаеш ти за шейк Ибрахим и намерението му!
— Ще научите. Повикай Ибн Асл!
— Той не е тук.