— Знам, че се намира тук!
— Знаеш? В такъв случай твоята всезнайност все пак не е толкова голяма! Ако знаеше къде се намира сега Ибн Асл, щеше да проявяваш далеч по-малко самоувереност.
Тези думи ме накараха де се замисля. Де да бях оставил Бен Нил при пленниците! Защото веднага заподозрях, че Ибн Асл е променил своя план, поне що се отнася до неговата персона. Сигурно е нямал достатъчно вяра в съобразителността на шейка, поради което е предал командването на двамата офицери и е препуснал към северния край на маийех, за да поведе оттам след мен четиридесетте ловци на роби. За щастие е стигнал твърде късно. Ние бяхме пленили хората му. Макар и да си казвах, че за Ибн Асл е невъзможно да ги освободи сам, то все пак той можеше да има и още хора със себе си или пък да го огрее някое благоприятно обстоятелство. При всички случаи залавянето му не бе така сигурно, както си бяхме мислили. Аз не позволих загрижеността ми да проличи, а отговорих с усмивка на превъзходство:
— Къде се намира Ибн Асл, не е необходимо да ми казваш. Той е тук при маийех. Ако не стои там отпред при шейсетимата мъже, значи е заминал при другите четирийсет, дето трябваше да ме чакат в котловината на дерето.
— Аллах керим! Той знае за дерето! — извика старши лейтенантът. — Кой ти го издаде?
— Знам го и това е достатъчно. Сега, ахмаци такива, би трябвало най-сетне да си кажете веднъж завинаги, че не можете да ме измамите или чак пък да ми поставите капан, в който да се хвана. Дереджето, на което сега се намираме, го докарах аз, не вие.
— Ти? — изхили се оня подигравателно. — Няма да кажа, че Аллах те е наказал със слепота, защото досега имаше възможност да видиш само мен, но ще споделя, че ти и двайсетимата ти асакери сте заградени. Преди малко ти ни нарече ахмаци, а на мен пък през живота не ми се е мяркал такъв ахмак като теб!
— Наистина ли? Би ли ми го доказал, умнико на всички умници?
— Доказателството е лесно да се приведе. Не беше ли най-големият серсемлък, който може да има, дето си разказал на шейк ел белед, че имаш намерение да доведеш тук пленниците си, за да ги хвърлиш на крокодилите?
— Серсемлък ли било? Направо ми се доплаква от състрадание по теб. Не беше серсемлък, а умен разчет, който в този миг се прояви като съвсем правилен.
И сега аз му разправих накратко как бях подхванал нещата и какво вече бях постигнал. Тогава той изпляска сащисано ръце.
— О, Аллах, о, Мохамед! Това… това… да го вярва ли човек?
— Щеше не щеш, ще го повярваш. Къде ти е шейкът с четирийсетимата си мъже? Защо не дава уговорения сигнал? Защо не стреля?
— Ибрахим ще дойде съвсем сигурно! А дори и да не дойде, пак ти е твърде рано да ликуваш. При себе си ти имаш само двайсет мъже. Ние обаче сме над шейсет човека и ще ви…
— Нищо няма да ни, хич нищо! Не можете да сторите нищо друго, освен безусловно да се предадете.
— Ти за шантави ли ни считаш?
— Мисля си само че още не си наясно с картинката. Ти изхождаш от погрешна предпоставка. Смяташ тила си за свободен. Това по никой начин не е случаят, защото сега зад вас стои Рейс Ефендина със своите асакери.
— Ре…йс… Ефендина? — запъна оня. — Лъжеш!
— Казвам ти истината и те приканвам с това да сложите оръжие. Ако се опънеш, ще ви се случи онова, което искахте да сторите с нас: ще бъдете хвърлени на крокодилите.
— Ефенди, какво ти текна на ума? Искаш с лъжи да ме…
— Умири се и не ме оскърбявай! — пресякох го аз строго. — Ще проявя милостта да ти докажа истинността на думите си, та с това да се избегне безполезното кръвопролитие… Рейс Ефендина!… Емир!
Викнах това име, свил ръце като фуния около устата, към отсрещния край на блатната вдатина.
— Тук сме, ефенди, тук! — прозвуча отговорът, и то много по-отблизо, отколкото бях очаквал.
— Е-е? — попитах старши лейтенанта. — Отсъди ли по звука, че емирът се намира на няма и двеста крачки оттук?
— Това Рейс Ефендина ли беше?
— Ами кой иначе? Моят вик му каза, че съм тук, и той сега ще настъпи. Съветвам те да се предадеш. Сега ще видиш и моите хора.
Обърнах се назад и дадох знак. Бен Нил изскочи с четиридесетимата си асакери иззад шубрака и тръгна бързо насам. Хората държаха пушките си готови за стрелба. Вярно, че трябваше да вървят един след друг, но тъй като пътят правеше завой, можеха в случай на нужда да пращат през блатото куршумите си отсреща в редиците на ловците на роби. Виждайки хората ми да идват, старши лейтенантът се уплаши.
— О, Аллах! Та това са почти сто мъже! Няма да се оставя да ме хванат. Ефенди, аз тръгвам, тръгвам!
Той хукна към дърветата, зад които се бе таил, и взе пушката си. После се завтече още назад, следван от другите двама, които му бяха правили там компания. Аз не вярвах, че ще се стигне до битка, но въпреки това разставих хората си така, че да са максимално прикрити зад камъни, дървета или храсти.