Сега зачаках какво ще се случи. Аз бях готов и трябваше първо да узная какво ще предприеме Рейс Ефендина. Старши лейтенантът беше получил целебен страх. Той дотолкова се бе измамил от дългата върволица на хората ми, че ги сметна за много по-многобройни, отколкото бяха. Това можеше само да ми е от полза, щеше да увеличи готовността му да се предаде.
Ето че чух от отвъдната страна на блатния залив високи гласове. Думите, които бяха изговорени, не можах да разбера. После прокънтя изстрел, още един, трети, четвърти. Хора закрещяха. След това внезапно стана отново спокойно. Мина четвърт час. После иззад завоя на пътя се зададе един мъж. Носеше униформата на асакерите на емира. При стъпих иззад дървото, до което стоях. Познах го, заблуда не беше възможна. Когато ме видя, той се разбърза към мен.
— Ловците на роби те пуснаха да минеш? — попитах, изпълнен с надежда.
— Да, ефенди, защото положиха оръжие — отговори той.
— Слава Богу! Но отекнаха няколко изстрела!
— Емирът поиска да им покаже, че действаме сериозно. Четирима от тях бяха застреляни. Едвам тогава двамата офицери помолиха за милост. Сега трябва да приближиш с хората си, за да помогнеш да вържем ръцете на пленниците.
Потеглихме напред по това предписание и скоро се натъкнахме на първите врагове. Всички, които можех да видя, още държаха пушките в ръка, но не понечиха да ги употребят срещу нас.
— Ефенди! — чух да вика гласът на Рейс Ефендина.
— Тук — обадих се аз.
— Враговете сложиха оръжие и ще бъдат вързани един по един, така че да образуват единична колона и да могат да бъдат преведени по тесния път. Не допускай никой де са изплъзне! Ще тръгнем към пороището.
Това разпореждане при естеството на пътя беше единствено правилното. На места тук можехме да стоим само двама един до друг. Въжетата и ремъците за връзване, както и плячкосаните оръжия, трябваше да бъдат предавани от един на друг. Когато аз бях готов отпред и Рейс Ефендина доложи същото от своя страна, потеглихме — най-отпред моите асакери, после пленниците и накрая Рейс Ахмед с хората си. Когато по-късно пътят се разшири, от единичната колона на ловците на роби сформирахме двойна, край който крачеха асакерите в постоянна готовност да осуетят с оръжие всеки опит за бягство. Накрая се нагодихме още по-удобно и тогава отпред дойде и Ахмед, за да поговори с мен. И той като мен беше радостен от успеха на нашето начинание, но и също се ядосваше, дето не бяхме пипнали Ибн Асл.
— Къде се е дянал? — попита.
— Старши лейтенантът не ти ли каза?
— Призна, че Ибн Асл се бил отправил към пороището. Тая идея, изглежда, му е дошла чак заранта. Може би все пак ще съумеем да го заловим.
— Надали! А именно ако не е вече заловен.
— От пазачите в котловината на дерето?
— Не, а от пазачите на камилите. Преди да стигне до котловината, той трябва да мине покрай тези хора.
— Те колцина са?
— Докато бях там, смятах, че трима мъже са достатъчно, но на тръгване заповядах при тях да отидат още двама.
— Напълно достатъчно. Срещу петима мъже не е възможно Ибн Асл да постигне нещо.
— Чрез сила навярно не, но дали не чрез хитрост?
— Каква хитрост би могъл да употреби?
— Хм-м! Познават ли го всичките ти асакери лично?
— Не.
— Тогава следва да се очаква, че Ибн Асл ще се представи за някой друг. Ако му хванат вяра, може сума ти поразии да причини.
— Това е вярно. Трябва да побързаме.
— Няма ли да е по-добре аз да избързам напред? Колкото по-скоро един от нас иде там, толкова по-лесно ще се оправи дадена грешка.
— Да, побързай напред и вземи Бен Нил със себе си, на когото можеш да се осланяш! Ние ще ви следваме колкото се може по-бързо.
За съжаление се оказа, че опасението ми е било основателно. Когато стигнах с Бен Нил при северната страна на планината и съгледах пасящите там камили, веднага видях, че не всичко е наред. Извън мястото, на което се намираха камилите, стояха петима пазачи, а вътре в този полукръг, където дерето започваше да се врязва в планината, имаше група хора, които не биваше да се намират тук, ако не се бе случило нещо против правилата. Бяха пет човека. Двама лежаха на земята, а трима клечаха и нещо се туткаха около тях. Когато ни видяха, те скочиха и останаха прави да дочакат приближаването ни. Бяха Абдуллах, старият аскери, на когото бях предал командването и още един войник. Още отдалеч им личеше, че се намират в необикновено голяма конфузия.
— Какво собствено се е случило? — попитах ги аз. — Защо тези двамата лежат неподвижно тук?