— За това вече помислих и аз. Съставил съм дори и план, който се канех да ти изложа. Нашите мнения се съгласуват по най-благоприятен начин. Аз ще отпътувам напред.
— Хамдулиллах! Сега отново ми олекна на сърцето. По-добро доказателство за твоето приятелство не би могъл да ми дадеш. Приемам с благодарност предложението ти и ще те снабдя с всичко, от което се нуждаеш. Но как се каниш да изминеш пътя?
— На всеки кораб — изключвам твоя, тъй като плава по-добре — ще са необходими оттук дотам пълни единайсет дена, ако пристава нощем до брега, а при неблагоприятен вятър и още повече. Едно такова прахосване на време ние не можем да си позволим, ако искаме да хванем Ибн Асл.
— Но нали и на него ще е потребно толкова време!
— Мислиш ли, че той ще пътува със своя „Хирдаун“? Определено не. Нали ще го е страх от твоя „Шахин“. Аз съм убеден, че той ще язди. Па и какво ли по-добро може да стори, след като притежава една такава безподобна камила.
— Давам ти право. И тъй, ти сигурно също искаш да яздиш?
— Да, при предпоставката, че мога да се добера до някоя добра камила.
— Че нали имаш такава и даже две с напълно еднакви качества. Или вече не си доволен от тях?
— Биха ме задоволили повече от достатъчно. Те са отлични животни. Помисли какъв път са изминали! И въпреки това са все така бодри, както в деня, когато ги получих. Разбира се, ние много добре се отнасяхме с тях, а и при фесарахите имаха възможност дълго да си отпочинат. Но ти си ги наел. Не трябва ли да ги върнеш?
— Изцяло според угодата ми. Хадифът се нуждае от тях, това е достатъчно. Ти можеш спокойно да ги задържиш.
— Добре! Тогава съм убеден, че Ибн Асл няма да спечели прекалено голяма преднина.
— Сам ли се каниш да яздиш?
— Това би било най-доброто наистина. Един придружител само би ме препятствал. Затова мисля, че…
Бях прекъснат и го очаквах. Бен Нил си беше позволил да седне при нас и бе чул всичко. Сега ме пресече на словото:
— Не всеки препятства, ефенди! Има един, който ще даде живота си за теб, и който ще хукне подире ти, ако не го вземеш със себе си. Ти имаш две еднакво бързи камили. Ако аз седна на едната от тях, няма да бъдеш възпрепятстван. И ако в опасностите не мога да ти бъда много полезен, то в мое лице ще имаш все пак един слуга, който ще ти е необходим поне за делничните неща. Моля те най-настойчиво, вземи ме със себе си! Ще отблъснеш ли твоя Бен Нил?
— Бих те взел, ако не се налагаше да мисля за Абу ен Нил, твоят дядо.
— Той ли ти пречи да ми дадеш разрешение?
— Да. Нима искаш да се разделиш пак с него, след като така щастливо се срещнахте?
— На Бен Нил ще се наложи да се раздели с него само за кратко време — намеси се Рейс Ефендина. — Докато пътувах от остров Хасание насам, разбрах колко годен кормчия е тоя Абу ен Нил. Аз му простих всичко и съм готов да го взема на служба при себе си. Тогава той ще дойде с нас до Фашода и ще се срещне отново с внука си.
Абу ен Нил не беше дошъл — също и Селим, разказвачът на небивалици — заедно с другите до Джебел Араш Кол, а останал на кораба. При последните думи на Рейс Ефендина Бен Нил от радост да имаше как щеше да му се хвърли на врата. Той се впусна в най-образни и искрени благодарствени слова и ако не желаех да се проявя по-малко любезен, трябваше да му обещая, че ще го взема със себе си. Това впрочем още преди туй ми бе залегнало в намеренията. Въпреки своята младост Бен Нил беше по-благонадежден от всеки друг, а да предприема сам една такава дълга езда в непозната страна, не беше препоръчително. Та беше уговорено, двамата да си останем както досега „в пакет“.
След като тоя въпрос бе обсъден. Рейс Ефендина рече:
— Знам, че би предпочел да тръгнеш веднага, но ще трябва все пак да ме придружиш преди туй до кораба. Там има някои неща, които искам да ти дам, има също муниции и пресни провизии, докато тук би могъл да получиш само негодни остатъци.
— В такъв случай ще ми е приятно, ако не се задържим дълго тук, емир.
— Ще тръгнем веднага щом правосъдието бъде достатъчно удовлетворено.
— Още тук ли искаш да проведеш съд? Над кого?
Призля ми само при мисълта за Вади ел Берд и роботърговците, които бяха разстреляни там без много-много церемонии.
— Най-напред над двамата асакери — отговори той. — Те заслужават смърт.
— Смърт? — попитах, стреснат от неговата строгост. — Ами техните дребни провинения не са такива тежки престъпления, че да ги накажеш със смърт!
— Неподчинението пред лицето на врага се наказва със смърт, поне при мен.
— Юсуф само е стоял на пост и значи не подлежи чак на такова наказание!
— Също толкова, колкото заместник-командирът Исмаил! Юсуф без разрешение е избъбрил всичко. Неговият серсемлък е виновен както за смъртта на другарите му, така и за изплъзването на Ибн Асл. Помисли само какви хора имам на подчинение! Те могат да бъдат държани под юзда единствено чрез строгост.